Всеки район си имаше свой бос, мъж или жена. Заедно те формираха Неестественото събрание, което имаше претенцията да управлява синдиката, но на собствената си територия всеки от тях правеше каквото си пожелае. Ние се намирахме в Централната кохорта, където синдикатът бе най-силен. Именно затова Джаксън беше избрал да се установим тук. Единствено Ник притежаваше собствена квартира малко по на север, в Мерилебон4. Използвахме я само при спешни ситуации. За трите години, откак работех за Джаксън, такава ситуация бе възникнала само веднъж. Нощният отдел за бдителност, или НОБ, нахлу в квартала на внезапна проверка, търсейки и най-малката следа от ясновидство. Един куриер ни предупреди два часа предварително. На нас ни бе нужен само един, за да се изнесем.
Навън бе влажно и студено. Типична мартенска вечер. Наблизо долавях духове. Преди сционските дни тук бе имало бордеи и сега рояк от сиромашки души още кръжаха около колоната в смътно очакване. Призовах няколко от тях край себе си. Малко защита никога не беше излишна.
Управлението на Сцион нямаше равно в охраната и сигурността на незрящите. Всеки намек за задгробен живот бе забранен. Франк Уийвър ни смяташе за противоестествени същества и подобно на мнозина други Велики инквизитори преди себе си, учеше лондончани да се гнусят от нас. Освен при крайна нужда, излизахме навън само в безопасните часове - тогава, когато нощните Жандарми спяха, а контролът се поемаше от техните колеги от Дневния отдел за бдителност. Служителите на ДОБ не бяха зрящи. Не им се разрешаваше и да проявяват чак такава бруталност, поне не открито.
„ НОБ бяха различни. Ясновидци в униформа. Задължени да служат трийсет години, преди накрая да бъдат евтаназирани. Пакт с дявола според някои, но той им даваше трийсетгодишна гаранция за комфортно съществуване. Повечето зрящи не бяха чак такива късметлии.
Лондон имаше толкова много смърт в историята си, че трудно се намираше място без призраци. Те формираха нещо като предпазна мрежа, но човек трябваше да ги подбира внимателно. Ако ползваш немощен дух, той може само да забави нападателя за няколко секунди. Онези, живели живот на насилие, бяха най-добрите и вървяха най-скъпо на черния пазар. Джак Изкормвача например би струвал милиони, ако някой успееше да го открие. Имаше хора, които още се кълняха, че той всъщност е Едуард VII - падналият принц, Кървавият крал. Сцион твърдеше, че е бил също и първият ясновидец, но аз никога не съм го вярвала. Предпочитам да мисля, че нас винаги ни е имало.
Навън вече се мръкваше. Небето бе златисто от залеза, а луната мацната върху него като бяла усмивка. „Двете бъчви“, кислородният бар на отсрещната страна на улицата, бе претъпкан с незрящи. Нормални хора. Казвахме за тях, че са поразени от слепота по същия начин, по който те ни виняха, че сме болни от ясновидство. Понякога им викахме и кьорчовци, макар на мен думата да не ми допадаше особено.
Закопчах якето си догоре и нахлупих козирката на шапки га над лицето си. Главата сведена, очите широко отворени. Тода бе законът, който следвах. Не законите на Сцион.
- Хороскоп за един шилинг. Само шилинг, госпожице. Най-добрите предсказания в цял Лондон, гарантирам. Дайте нещо на бедния медиум.
Гласът принадлежеше на кльощав мъж, загърнат в протрито палто. От доста време не бях виждала крънкач. Това бе рядка гледка в Централната кохорта, където повечето зрящи бяха част от синдиката. Прочетох сънорамата му. Той изобщо не беше медиум, а гадател, доста глупав при това. Босовете презираха просяците. Насочих се право към него и го сграбчих за яката.
- Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Да не си се побъркал?
- Моля ви, съжалете се - изхриптя той с дрезгав от обезводняване глас. Лицето му потрепваше от нервни тикове, типични за кислородното пристрастяване. - Останал съм без пукната пара. Не ме издавайте на Заклинателя. Исках просто да...
- Хайде, обирай си крушите - пъхнах няколко банкноти в ръката му. - Не ме е грижа къде ще отидеш, само да не си на улицата. Намери си място да спиш. И ако утре пак ще излизаш да крънкаш, не го прави в VI Кохорта. Не тук. Ясно?