Алудра се докопа отново до оръжието си и го запрати подир мен. Чух свистенето му във въздуха и гласа на Себ, който изкрещя името ми.
Насочвах се към отворените врати, но пътят ми за бягство бе пресечен. Един страж ги захлопна изотвън, заключвайки ме в помещението с моята публика. Не успях да спра устрема си и връхлетях право върху тежките дъбови крила. Сблъсъкът изкара въздуха от дробовете ми. Изгубих равновесие и главата ми се удари в хладния мраморен под. Част от секундата по-късно свещникът се стовари върху вратата. Едва успях да се отместя встрани, преди той да падне на пода със звук, който проехтя под сводовете като камбанен звън.
В тила ми пулсираше тъпа болка, но нямах време за почивка. Алудра връхлетя отгоре ми, сграбчи ме за гърлото с облечените си в кожени ръкавици пръсти и взе да стиска. Започнах да се давя.
Погледът ми се замъгли, наливайки се с кръв. Тя отнемаше аурата ми, моята аура. Очите й светеха ярко, като тлеещи въглени.
- Алудра, спри.
Тя сякаш не чуваше. Усетих вкус на метал.
Ножът се въргаляше наблизо. Протегнах ръка към него, но тя ме изпревари с думите:
- Сега е мой ред.
Имах само един шанс да оживея. Докато Алудра притискаше острието в бузата ми, тласнах духа си в етера.
Под тази форма вече виждах през нови очи, в нова плоскост. Тук аз бях зряща. Етерът ме заобикаляше като смълчана празнота, осеяна със сфери подобно на звезди, като всяка сфера бе нечия сънорама. Алудра бе физически най-близо до мен, следователно и нейната „сфера“ нямаше да е далеч. При нормални обстоятелства щеше да е самоубийствено да се помъча да вляза в съзнанието й - то бе твърде старо и силно, - но в момента стръвта за аура бе отслабила защитите й. Сега или никога. И аз го направих.
Тя се оказа неподготвена, а аз бях бърза. Достигнах плутонната й област още преди да е разбрала какво се случва. Щом това стана, бях изхвърлена навън със скоростта на куршум. Озовах се обратно в тялото си, вперила поглед в тавана па параклиса. Алудра се поклащаше на колене, притискайки слепоочията си с длани.
- Махнете я оттук, махнете я оттук - пищеше пронизително. - Тя броди!
Изправих се на крака, поемайки въздух на пресекулки, само за да се озова лице в лице с Лорда, който ме сграбчи за раменете. Пръстите му се впиха в плътта ми - не за да ме нарани, а просто за да ме удържи, - но духът ми бе като натегна-та пружина, реагираща на опасността. Против собствената си поля опитах същата атака.
Този път обаче дори не успях да достигна етера. Лордът го стори преди мен. Той изсмука енергията ми, изцеди ме от моята аура. Можех само да наблюдавам безучастно как се приближавам към него, привличана като мушица от фенер.
После той спря. Сякаш някаква жица помежду ни се прекъсна. А очите му бяха яркочервени, като кръв.
Вторачих се в тях. Той отстъпи назад и погледна Нашира. Възцари се тишина. После забулените в качулките си Рефаими започнаха да ръкопляскат. Седнах на пода, озъртайки се замаяно.
Нашира коленичи до мен и постави облечената си в ръкавица ръка върху главата ми.
- Прекрасно. Моята малка сънебродница.
Усетих вкуса на кръв. Тя знаеше.
После се изправи и се насочи към Себ. Той наблюдаваше приближаването и с толкова ужас, колкото позволяваха травмите му. Тя заобиколи стола и мина зад него.
- Благодарим за услугите. Оценяваме помощта ти. - Тя постави ръце от двете страни на главата му. - Сбогом.
- Не, недейте, моля ви! Не искам да умирам. Пейдж...!
Нашира направи рязко движение. Очите му се разшириха,
а от гърлото му излезе кратко гъргорене.
Тя го бе убила.
- He! - Викът сам се изтръгна от устните ми. Не можех да проумея ставащото, да откъсна очи от нея. - Ти... ти току-що го...
- Твърде късно. - Нашира пусна главата му и тя клюмна настрани. - Можеше да го направиш ти, 40. Безболезнено. Ако само ме бе послушала.
Усмивката й бе това, което преля чашата. Тя се усмихваше. Хвърлих се към нея, обезумяла от ярост. Лордът и Алсафи ме сграбчиха под мишниците, теглейки ме назад. Аз ритах, борех се и се мятах, докато косата ми прогизна от пот.
- Ах, ти, кучка - пищях. - Отвратителна, зла кучка! Та той дори не беше зрящ!
- Вярно. Не беше. - Нашира приближи иззад стола. - Но от незрящите духове стават най-добрите слуги, не мислиш ли?
Алсафи бе на път да извади рамото ми от ставата. Впих пръсти в ръката на Лорда - ранената, същата, която бях превързала. Усетих как потръпна, но не ме беше грижа.