- Ще ви убия - казах, обръщайки се към всички тях. Едва си поемах дъх, но го казах. - Ще ви убия, кълна се, че ще ви убия.
- Няма нужда от твоите клетви, 40. Ние сами ще те закълнем.
Алсафи ме просна на пода. Черепът ми изтрещя в твърдия
под. Пред очите ми заиграха светлини. Опитах да помръдна, но бях прикована към земята от нечие коляно. Ноктите ми задраскаха по мрамора. Последва заслепяваща болка, най-силната, която бях изпитвала в живота си. Гореща като разтопено олово. Замириса на изгоряла плът. Неволно изпищях.
- Заклеваме те във вечна вярност към Рефаимите. - Нашира не откъсваше очи от моите. - Заклеваме те с клеймото на огъня. ХХ-59-40, ти ще си обвързана с Лорд Месартим завинаги. До сетния си дъх ще се отречеш от истинското си име. Твоят живот ни принадлежи.
Огънят проникна дълбоко в кожата ми. Не можех да мисля за нищо друго освен за болката. Това бе краят. Бяха убили Себ, сега убиваха и мен. На мъждивата светлина видях проблясък на игла.
8. ЗА МОЕТО ИМЕ
В кръвта ми имаше прекалено много флукс.
Движех се в кръгове из своята сънорама. Наркотикът я беше деформирал, бе накарал цветовете и формите да се разкъсат.
Чувах блъскането на сърцето си, въздухът изгаряше гърлото ми, вътрешността на носа ми.
Те ме убиват. Мислех си това, докато се борех срещу собственото си съзнание, наблюдавах го как рухва като овъглен къс дърво в камина. Всичко бе загубено. Нашира знаеше каква съм. Затова ме бе отровила и сега умирах. Мъките нямаше да траят дълго, все пак сънорамата не може да съхрани формата си в мъртво тяло. После мислите ми се разплетоха и се изгубиха напълно и аз останах да бродя из тъмните кътчета на съзнанието си.
И тогава я открих. Моята слънчева зона, мястото, където обитаваше красотата. Безопасността. Топлината. Завтекох се към нея, но краката ми затъваха като в мокър пясък. Тъмните облаци се лепяха по мен, теглеха ме назад към сянката и мрака. Борех се срещу флукса, гърчех се да се изтръгна от хватката му, да се търкулна като семенце към слънцето, към цветните поля.
Всеки на света има своята сънорама, своя прекрасен вътрешен мираж. Насън дори незрящите могат да видят слънчевата си зона, макар и не съвсем ясно. А зрящите могат съзнателно да влизат в нея, да живеят там, докато не умрат от глад. Моята слънчева зона бе поле от алени цветя, поле, което се вълнуваше и менеше в зависимост от настроението ми. Понякога мярках проблясъци от външния свят, усещах как се въргалям по земята, повръщайки и малкото, останало в стомаха ми. Но като цяло съзнанието ми бе спокойно, седях и наблюдавах как флуксът сее опустошение наоколо. Накрая легнах сред цветята и зачаках настъпването на края.
Бях обратно в стаята в „Магдалена“. От грамофона се лееше поредната от любимите жаловити мелодии на Джаксън, „Виждал ли си сън да броди?“17. Бях легнала по корем на дивана, гола от кръста нагоре. Косата ми бе завързана на кок.
Вдигнах ръка към лицето си. Кожа. Студена, лепкава кожа. Бях жива. Вярно, разкъсвана от болка, но жива. Не бяха ме убили.
Натъртванията не ми позволяваха да лежа спокойно. Опитах да седна, но главата ми тегнеше и не успях да се повдигна на повече от педя. Дясната ми плешка гореше от непоносимо парене. Тъпо пулсиране в слабините ми казваше къде са ме инжектирали - но този път пораженията бяха по-дълбоки. Флуксът бе един от малкото наркотици, действащи по-добре в артерия, отколкото във вена. Бедрото ми бе горещо и подуто. Гърдите ми свистяха. Бях в треска. Който и Рефаим да ми бе сторил това, бе не само много непохватен, но и много жесток. Имах смътен спомен от ухилената физиономия на Сухаил, преди да изпадна в несвяст.
Може би все пак се бяха опитали да ме убият. Може би дори в момента умирах.
Обърнах глава настрани. В камината гореше огън. И в стаята имаше някой: моят наставник.
Той седеше в креслото си, съзерцавайки пламъците, пърлих му поглед, пълен с омраза. Сякаш още усещах ръцете му върху себе си - как ме държат, възпират ме да спася Себ. Дали изпитваше някаква вина за това безсмислено убийство? Беше ли го грижа за безпомощните роби в Къщата на незрящите? Дори отношенията му с Нашира изглеждаха някак механични. Какво изобщо вълнуваше това създание?
Вероятно бе усетил, че го наблюдавам, защото се изправи. Частинах уплашено. Твърде много части от тялото ме боляха. Лордът коленичи край дивана. Когато протегна ръка към мен, се отдръпнах. Той докосна бузата ми с опакото на пръстите си. Очите му бяха възвърнали неутралния си златист цвят.
- Духът му... - успях да изрека едва. Гърлото ме болеше, сякаш бе пълно с пясък. Всяка дума бе същинска агония. -Отиде ли си?