Както и усещането за подуто в крака ми.
По гърба ми полазиха студени тръпки. Опитах да раздвижа глезена си, да помръдна с пръсти, но нищо не се получи.
Лордът седеше до мен.
- Следва да отбележа - каза, - че ако инфекцията не се лекува, има голяма вероятност да загубиш крака си. Или живота си.
Понечих да го заплюя, но повръщането ме бе обезводнило. Поклатих глава. Зрението ми се замъгляваше.
- Не ставай глупачка. - Той ме улови за брадичката и завъртя лицето ми към себе си. - Имаш нужда от краката си.
Тук беше прав. Нямах особен избор. Действително се нуждаех от крака, ако исках да бягам. Затова този път, когато поднесе чашата към мен, се подчиних и отпих. Усетих гранясал вкус, като на метал и влажна пръст.
- Добре - кимна Лордът.
Пробвах да го изгледам кръвнишки, но ефектът бе отслабен от чувството на облекчение при гъделичкащото усещане, което изпитах в крака си. Поех чашата, пресуших я до дъно и избърсах устни с опакото на дланта си.
Той отметна отново завивките. Бедрото ми вече се връщаше към нормалните си размери.
- Сега сме квит - изхриптях през възпаленото си гърло. -Не си дължим нищо. Аз излекувах теб, ти излекува мен.
- Ти никога не си ме лекувала.
- Моля? - заекнах невярващо.
- Аз не съм бил ранен.
- Нима не помниш?
- Това не се е случвало.
Нито за миг не вярвах, че съм си въобразила целия инцидент. Той все още носеше дълги ръкави, затова не можех да му посоча белезите, но отлично помнех какво е станало и неговото отрицание изобщо не променяше нещата.
- Значи вероятно съм допуснала грешка - казах.
- Да. Наистина допусна грешка.
Това прозвуча като предупреждение.
В кулата прозвуча звънът на камбаната. Лордът погледна през прозореца.
- Можеш да вървиш. Не си в състояние да започнеш обучение от тази вечер, но трябва да си намериш нещо за ядене. - Той посочи урната върху камината. - Там има още нума. Вземи си колкото си трябва.
- Нямам какво да облека.
- Това е, защото ти се полага нова униформа. - Той разгърна една розова туника. - Поздравления, Пейдж. Получи повишение.
За първи път използваше истинското ми име.
9.Многообразие
А Шеол I изглеждаше по същия начин като преди, точно сякаш Себ никога не бе крачил по улиците му. Но аз изглеждах различно. Вместо в бяло, вече бях облечена в бледорозово. Котвата, избродирана върху новата ми жилетка, имаше същия противен оттенък. Бях опетнена.
Трябваше на всяка цена да се махна оттук. Това бе първа
та ми мисъл, когато пристъпих в хапещия студ навън.
Не можех да премина през още един тест. Изключено. Ако на първия бяха убили дете, какво ли щяха да сторят на втория? Колко ли кръв трябваше да се пролее, преди да стана червеноризец? Трябваше да се измъкна. Все имаше някакъв начин за бягство, дори ако трябваше да подскачам през минно поле за целта. Всичко бе за предпочитане пред този кошмар.
Докато си проправях път през Птичарника, влачейки леко десния си крак, усетих особена хладина край себе си. Всеки път, щом срещнех погледа на някой от развлекателите, изражението му се променяше. Чертите му ставаха безизразни, а лицето му се свеждаше надолу. Туниката ми служеше като предупреждение: пази се, аз съм предател, изменник. Аз съм убиец.
Всъщност не бях убиец. Нашира бе убила Себ, не аз - но те нямаше как да го знаят. Навярно презираха всеки, който не
носеше бяла туника. Навярно бе по-добре просто да прекарам първата вечер в „Магдалена“. Но тогава трябваше да остана заедно с Лорда, а не можех да търпя компанията му нито миг повече. Продължих да накуцвам през клаустрофобичните проходи, озъртайки се за Лис. Тя можеше да ми помогне да се измъкна, да ми даде някакъв съвет.
- Пейдж?
Спрях на място, запъхтяна от усилието да се движа. Лис надзърташе от стаичката си. Щом видя розовата ми туника, чертите й се изопнаха.
- Виж, Лис... - започнах аз.
- Преминала си теста? - Погледът й бе мрачен.
- Да, но...
- Кого им посочи да арестуват?
- Никого. - При вида на невярващото й изражение разбрах, че трябва да й разкажа всичко. - Опитаха се да ме накарат да убия... Себ. Незрящия. - Сведох очи надолу. - И сега той е мъртъв.
Тя трепна.
- Разбирам. Е, до скоро тогава.
- Лис - извиках. - Моля те, чуй ме. Не съм...
Тя дръпна рязко завесата пред вратата, без да ме остави да довърша. Свлякох се край стената, останала без сили. Вече не бях една от тях.
Себ. Повторих името му наум, мъчейки се да призова духа му оттам, където го бяха скрили, но етерът оставаше неподвижен. Никакво потрепване. Презимето му също не даде резултат. Момчето, което толкова разчиташе на мен, което бе така уверено, че ще го спася, оставаше чуждо и безмълвно в смъртта си.