Кръвта запулсира в ушите ми. Гърлото ми се сви, а по пръстите ми пролазиха иглички. Ако продължавах да стоя безучастно, щяха да арестуват и двама ни. Видях себе си затворена в Тауър, при уредите за мъчения, а после на бесилото...
Не, нямаше да умра днес.
Докато полтъргайстите настъпваха към Линуд, нещо се случи със зрението ми. То се концентрира върху Жандармите. Съзнанията им пулсираха недалеч от моето, два трептящи обръча от енергия.
Намерението ми бе само да ги дезориентирам, да си спечеля време за бягство. Елементът на изненадата беше на моя страна. Те ме бяха пренебрегнали. Оракулите се нуждаеха от свита, за да бъдат опасни.
Не и аз.
Черният прилив на страха ме погълна изцяло. Преди да разбера какво става, духът ми излитна от тялото, устреми се към старшия Жандарм и се стовари право в неговата сънорама. Не се сблъска с нея, а я прониза, мина през нея. Изтика я и я запрати в етера, оставяйки тялото му празно. В следващия миг същата участ сполетя и другаря му.
После духът ми се върна с тласък, от който зад очите ми избухна мълния. Никога през живота си не бях изпитвала такава болка. Сякаш нажежени шишове пронизваха черепа ми, изгаряйки самата тъкан на мозъка, толкова горещи, че не можех да виждам, да мисля, нито да помръдна. Смътно усещах с бузата си лепкавия под на вагона. Каквото и да бях сторила, щях да се замисля, преди да го сторя отново.
Влакът се разклати, забавяйки ход. Явно наближавахме следващата спирка. Изправих се на лакти, треперейки от усилието.
- Господин Линуд?
Никакъв отговор. Пропълзях до мястото, където лежеше, и щом преминахме край осветено място в тунела, успях да зърна лицето му.
Мъртъв. Полтъргайстите бяха изкарали душата му от тялото. Документите му се въргаляха по пода до него. Уилям Линуд, четирийсет и три годишен. Две деца, едното с кистозна фиброза. Женен. Банков служител. Медиум.
Дали съпругата и децата му знаеха за тайния му живот? Или бяха незрящи и дори не подозираха за него?
Трябваше да изрека тренодията, инак той щеше да остане да витае във вагона завинаги.
- Уилям Линуд - започнах, - оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.
Духът се носеше наблизо. Сега етерът прошумоля и той се изгуби заедно с придружаващия го ангел.
Лампите светнаха отново. Озърнах се и с мъка преглътнах.
Още две тела лежаха на пода.
Улових се за дръжката на най-близката седалка и се изправих на крака. Дланите ми лепнеха от студена пот. Старшият на патрула бе на няколко крачки от мен, все още с израз на изненада върху мъртвото лице.
Аз го бях убила. Бях убила Жандарм.
Партньорът му не бе имал същия късмет. Той бе проснат по гръб, с вперени в тавана очи, а по брадичката му се точеше тънка струйка лиги. Когато приближих, лицето му се сгърчи в тик. Косата на тила ми настръхна, а гърлото ми загорча от вкус на жлъч. Не бях прогонила духа му достатъчно далеч. Той все още дремеше в тъмните ъгълчета на съзнанието му - тайните, безмълвни дълбини, които никой дух не биваше да обитава. Мъжът бе полудял. Не, аз го бях накарала да полудее.
Стиснах зъби. Не можех да го оставя така. Дори един Жандарм не заслужаваше подобна участ. Поставих ръце върху раменете му и призовах на помощ целия си кураж.
- Убий ме - простенаха устните му.
Трябваше да го направя. Дължах му го.
Но не успях. Просто не успях да го убия.
Когато влакът спря на Станция 1-5 С, аз чаках пред вратата. Докато следващите пътници намереха телата, вече щеше да е твърде късно, за да ме хванат. Аз щях да съм горе над тях, на улицата, с лице, скрито под нахлупената шапка.
2.Лъжкинята
Вмъкнах се в апартамента и метнах якето си на закачалката. Жилищният комплекс „Златен полумесец“ си имаше пазач на име Вик, но когато влизах, той тъкмо се намираше на обиколка, затова не видя смъртнобледото ми лице, нито треперещите ръце, с които извадих картата си за достъп.