- Правилно.
- За какво ти е?
- Ползвам малки дози от звездното цвете, за да лекувам Майкъл. Така сънорамата му се възстановява по-бързо.
- Звездно цвете?
- Рефаимското наименование на богородичката. Буквален превод от Глосолалия или Глос, както се нарича нашият език.
- На него ли говорят бъбривците?
- Да. Древният език на етера. Майкъл вече не умее да си служи с него, но го разбира. Също както и контактьорите.
Значи бъбривците можеха да подслушват разговорите на Рефаимите. Интересно.
- Това шишенце... също ли е за него?
- Не, просто си подреждам колекцията от реквизирани лекарства - отвърна той. Нямах представа дали се шегува, или не. - Някои от тях, като например маковата анемония, могат да се използват, за да ни навредят. - Той извади от табакерата малко червено цветче. Очите му бяха приковани към моите. -Има отрови, които не бива да попадат в човешки ръце. Не бива да допускаме някой да ги използва, за да проникне примерно в Катедралата, нали? Това би изложило на опасност най-съкровените ни запаси.
Червено цвете. Спомних си бележката на Дейвид. Единственият метод.
Единственият метод да се убие Рефаим?
- Не - казах. - Не бива да го допускате.
* * *
Птичарникът тънеше в тишина. Не бях виждала Лис, откакто Сухаил ме ескортира до „Магдалена“. Не бях имала възможност да проверя как е, дали е оцеляла след загубата на колодата си.
Тя присъстваше телом, но не и духом. Разкъсваше се в душевна агония, с пребледнели устни и безсмислен, блуждаещ поглед.
Джулиан и Сирил, очилатият развлекател, когото бях срещнала първия ден, се бяха нагърбили с грижите за нея. Хранеха я, решеха й косата, говореха й, лекуваха обгорелите й ръце. А тя само лежеше вдървено в ъгъла и мърмореше за етера. Сега, когато вече не можеше да осъществява връзка, естественият й подтик бе да напусне тялото си и да се слее с него. От нас зависеше да овладеем този стремеж. Да я задържим при себе си.
Прескочих до заложната къща на Дъкет и размених две таблетки срещу спирт за горене, кибрит и консерва боб. Карти за гадаене нямаше. Всичките бяха конфискувани от червеноризците - явно дело на Катрин, желаеща да е сигурна, че Лис ще страда докрай. Имаше късмет, че Лордът й бе забранил да се доближава до мен.
Когато се върнах обратно в бараката, Джулиан ме погледна със зачервени от недоспиване очи. Розовата му туника бе изчезнала, заменена от парцалива риза и панталон.
- Доста време те нямаше, Пейдж.
- Бях заета. Ще ти обясня по-късно. - Коленичих край Лис. - Тя храни ли се изобщо?
- Вчера хапна малко чорба, но после я повърна.
- А ръцете й?
- Зле са. Нямаме мехлем против изгаряния.
- Трябва да я накараме да яде. - Погладих влажните й къдрици и я щипнах леко по бузата. - Лис?
Очите й бяха отворени, но реакция нямаше. Запалих примуса. Сирил забарабани нервно с пръсти по коляното си.
- Хайде, Раймор - рече раздразнено. - Не можеш вечно да отсъстваш от сцената.
- Малко съчувствие няма да й навреди - вметна Джулиан.
- Нямаме време за съчувствие. Сухаил ще побеснее, ако разбере, че тя не играе с мен.
- Не е ли разбрал още?
- Нел я замества. Двете не се различават особено, когато са с маски и трико - еднакъв ръст, еднаква коса. Но Нел не е толкова добра. Все пада. - Сирил се взря в неподвижната фигура. - Раймор никога не пада.
Джулиан сложи на огъня бобената консерва. Аз намерих една лъжица и повдигнах Лис от възглавницата.
- Не - поклати глава тя.
- Трябва да хапнеш нещо най-сетне - улови я за отпуснатата китка Джулиан, но тя не отговори.
Когато яденето се стопли, той отвори насила устата й, а аз опитах да я храня с лъжицата, но тя едва преглъщаше. Бобът се стичаше по брадичката й. Щом видя това, Сирил дръпна консервата и изгреба остатъците с голи ръце. Приклекнах безпомощно, наблюдавайки я как потъва обратно в унеса си.
- Това не може да продължава така.
- Няма какво да сторим - стисна юмруци Джулиан. - Дори да намерим друго тесте, каква е гаранцията, че ще проработи? Все едно да й дадем нов крайник. Нищо чудно да го отхвърли.
- Длъжни сме да опитаме. - Аз погледнах Сирил. - Наоколо няма ли още гледачи на карти?
- Всичките са мъртви.
- Дори той да греши, не можем просто да ги вземем от другиго - промълви тихо Джулиан. - Това е по-лошо от убийство.
- Тогава ще ги откраднем от Рефаимите - отсякох. Престъпленията бяха моята стихия. - Ще проникна в Катедралата. Там трябва да има запаси.
- Само ще умреш за жалост - рече Сирил без особена жал.
- Щом Зумерът не успя да ме довърши, някак ще се справя и с това.
- Видяла си Зумер? - вдигна очи Джулиан.
- Да, в гората. Лордът ме остави с един от тях.