Аз се изправих, също и Джулиан.
- Тя е в душевен шок - казах, гледайки Надзирателя право в очите. — Не може да играе в това състояние.
Той коленичи край постелята и сложи ръка върху челото й. Тя се отдръпна рязко от допира му.
- Ах, каква беда. - Пръстите му се заровиха в косата й. -Не думайте. Това е ужасно. Не мога да се лиша от своята 1. Незаменимата ми 1.
Лис започна да крещи. Писъците се изтръгваха от гърдите й с непосилни, тежки напъни.
- Махай се! - викаше тя. - Махай се оттук!
Джулиан сграбчи Надзирателя за рамото и го дръпна силно встрани.
- Не я докосвай.
Аз застанах до него. Сирил се поклащаше на пети. Новодошлият отначало изглеждаше втрещен, сякаш не вярваше на случващото се, после започна да се смее. Изправи се на крака, пляскайки с длани от възторг. После едната му облечена в ръкавица ръка бръкна под дрехата.
- Какво е това, мили деца? Зародиш на бунт? Нима съм пуснал два гладни вълка в своето стадо?
С рязко движение на китката той измъкна бича си. Тежък, предназначен за добитък инструмент.
- Няма да ви позволя да развращавате 1. Нито който и да било друг от питомците ми. - Той изплющя с бича към мен. -Ти може още да не си развлекателка, 40, но ще станеш. Марш при наставника си.
-Не.
- Никой от нас няма да си тръгне. - Прилив на решимост обхвана изражението на Джулиан. - Няма да оставим Лис.
Надзирателят замахна и той се олюля. От разцъфналата на бузата му рана бликна кръв.
- Ти, момче, ми принадлежиш и е най-добре час по-скоро да го запомниш. - Аз стъпих здраво на краката си, готова да се отбранявам. - Колкото до теб, 40, наистина не е нужно да оставаш. Аз сам ще се погрижа за 1.
- Не можеш да ме изгониш от тук. Аз принадлежа на Арктур. Бих дала мило и драго, за да видя как му обясняваш защо си ме ударил.
- Нямам намерение да те удрям, броднице. Само да те вкарам в правия път.
Бичът със свистене се насочи към мен. Джулиан блъсна ръката му и го отклони встрани. Повтаряше се сцената с червеноризците, само че този път превесът беше на наша страна.
В гърдите ми се надигна дива ярост. Нахвърлих се срещу Надзирателя и забих юмрук в челюстта му. Главата му се отметна назад. Джулиан му подложи крак и той падна. Опитах се да изтръгна бича от хватката му, но той още го стискаше здраво. Зъбите му се оголиха насреща ми в нещо средно между усмивка и животинска гримаса. Едва когато Джулиан го улови с лакът през врата, най-сетне успях да му го отнема. Вдигнах ръка за удар, но в същия миг усетих как някой го издърпва от мен. В стомаха ми се заби ботуш, запращайки ме с трясък към стената.
Сухаил. Трябваше да се досетя. Където и да отидеше Надзирателят, началникът му не закъсняваше да се появи. Точно както на улицата - първо биячът, после босът.
- Очаквах да те намеря тук, никаквице. - Той ме сграбчи за косата. - Пак създаваме проблеми, а?
Заплюх го в лицето. Той ме зашлеви толкова силно, че видях звезди по пладне.
- Не ме е грижа кой е наставникът ти. Не се плаша от някаква си държанка. Единствената причина да не ти резна гърлото е, че кръвният суверен те вика при себе си.
- Навярно ще й хареса да научи, че наричаш годеника й „държанка“, Сухаил - произнесох с труд. - Дали да не й кажа?
- Казвай й каквото щеш. Човешката дума значи по-малко и от кучешко квичене.
Той ме метна на рамото си. Дърпах се и пищях, но не исках да рискувам, като използвам духа си. Надзирателят нанесе жесток удар по главата на Джулиан, който го запрати на земята. Без мен той и Лис оставаха изцяло на неговата милост.
19.Цветето
Резиденцията на Сюзерена изглеждаше далеч по-тъмна и студена, отколкото по време на приветствената реч. Бях сама със Сухаил, както навярно щях да остана сама и с Нашира. Нямах наставник, нямах закрила. По краката ми започнаха да пробягват леки тръпки.
Сухаил не ме отведе в голямата зала, нито в параклиса. Вместо това ме повлече през коридорите и ме блъсна в някаква стая с висок таван и прозорци с овални арки. Светлината идеше от железния, отрупан със свещи, полилей и от огромната камина. Отблясъците й играеха по стените, хвърляйки сенки по ребристите орнаменти на свода.
По средата имаше дълга маса за хранене, начело на която, в червено тапицирано кресло, седеше Нашира Саргас. Носеше черна рокля с висока, разперена като ветрило яка.
- Добър вечер, 40.
Не отговорих нищо. Тя направи жест с ръка.
- Можеш да ни оставиш, Сухаил.
- Да, господарке. - Той ме блъсна към нея. - До следващия път, никаквице - прошепна в ухото ми.
После се оттегли през вратата и ме остави в мрачното помещение, лице в лице с жената, която искаше да ме убие.