- Седни - каза тя.
Понечих да се отправя към отсрещния край на масата, която бе дълга поне четири метра, но тя ми посочи стола отляво на себе си, най-далеч от камината. Заобиколих и се отпуснах върху него. Главата ме болеше при всяко движение - Сухаил не бе пестил силата си при удара.
Нашира не откъсваше очи от мен. Бяха зелени като абсент. Зачудих се от кого ли се е хранила тази вечер.
- Май кървиш.
Край приборите имаше ленена салфетка, захваната с тежка златна халка. Опрях я до разбитата си устна, изцапвайки с кръв белоснежната тъкан. Сгънах я така, че да скрия петното, и я поставих върху коленете си.
- Предполагам, че си уплашена - каза тя.
-Не.
А трябваше да бъда. И бях. Тази жена контролираше всичко. Нейното име се шептеше в сенките, нейната заповед слагаше край на животите. Падналите й ангели кръжаха наоколо, без нито за миг да се отдалечават твърде от аурата й. Тишината натежа. Не знаех дали да гледам към нея, или не. С крайчеца на окото си зърнах нещо проблясващо на светлината на огъня -стъклен похлупак. Той стоеше точно по средата на масата. Под него имаше повяхнало цвете, с кафяви сбръчкани листенца, подпряно на тънка телена стойка. Каквото и да е било приживе, то бе неразпознаваемо в смъртта. Нямах идея защо някой ще държи мъртво цвете на масата в трапезарията си, но все пак това беше Нашира. Край нея се намираха доста мъртви неща.
Тя забеляза интереса ми.
- Някои неща е по-добре да не са живи, не мислиш ли?
Не можех да откъсна поглед от растението. Не бях сигурна, но ми се стори, че шестото ми чувство потрепна.
- Така е - отвърнах.
Нашира вдигна глава към тавана. Там, над прозорците, имаше редици от гипсови лица - поне по петдесет на всяка от дългите стени. Огледах внимателно най-близкото от тях. Беше спокойно, женско лице, с мека усмивка. Изглеждаше така безметежно, сякаш жената спеше.
Сковаваща тежест се надигна в стомаха ми. Това беше „Непознатата от Сена“ - прочутата френска посмъртна маска. Джаксън също имаше копие от нея в бърлогата си. Казваше, че красавицата била любима украса в бохемския Париж през XIX век. Елайза заяви, че от нея я побивали тръпки, и за негово неудоволствие го накара да я покрие с чаршаф.
Озърнах се наоколо. Всички тези лица - тези хора - бяха посмъртни маски. Догади ми се. Нашира колекционираше не само духовете на зрящите, но и техните лица. Себ. Дали и Себ не беше там горе? Насилих се да сведа очи, но вътрешностите ми се преобръщаха.
- Не изглеждаш добре - каза Нашира.
- Нищо ми няма.
- Радвам се да го чуя. Щеше да ми е неприятно да се разболееш тъкмо в този решителен момент от престоя ти в Шеол I. -Тя прокара пръст по острието на ножа си, без да сваля поглед от мен. - Червеноризците скоро ще се присъединят към нас, но първо исках да те видя на четири очи. За един малък задушевен разговор.
Удивително, ако тази жена си мислеше, че има душа.
- Кръвният консорт ме държи в течение на напредъка ти. Каза, че е сторил всичко възможно да те накара да изявиш дарбата си, но ти така и не си успяла да постигнеш пълно обладаване на сънорама - дори на животинска. Вярно ли е?
Значи тя не знаеше.
- Вярно е - кимнах.
- Жалко. И все пак си се сблъскала с Емит и си оцеляла -дори си успяла да го раниш. По тази причина Арктур смята, че трябва да те направим червеноризец.
Не знаех какво да кажа. По някакви съображения Лордът бе скрил от нея за пеперудата. И за сърната. Това означаваше, че не държи тя да знае за моите способности - но все пак иска да взема червена туника. Каква игра играеше?
- Много си мълчалива - отбеляза с леден взор Нашира. -Не беше толкова плаха по време на приветствената реч.
- Знам, че трябва да говоря само когато се изисква от мен.
- Сега го изисквам.
Идеше ми да й кажа къде може да завре изискванията си. Бях се държала дръзко с Лорда, нищо не ми пречеше да го сторя и с нея - но ръката й все още лежеше върху ножа, а лицето й не криеше никакви скрупули. Накрая, мъчейки се да звуча подобаващо смирено, промълвих:
- Радвам се, че кръвният консорт ме счита достойна за червена туника. Постарах се с всички сили на тестовете.
- Не се и съмнявам. Но винаги трябва да се стремим към повече. - Тя се облегна на стола си. - Имам няколко въпроса към теб. Преди празненството за посвещаването ти.
- Посвещаване?
- Да. Поздравления, 40. Вече си червеноризец. Трябва да се запознаеш с новите си бойни другари. Всички те са лоялни към мен - дори повече, отколкото към своите наставници.
Кръвта забуча в ушите ми. Червеноризец. Събирач на кости. Бях достигнала най-висшия ешелон на Шеол I, вътрешния кръг на Нашира Саргас.
- Искам да поговоря с теб за Арктур. - Нашира се взря в огъня. - Ти делиш една квартира с него.