- Имам отделна стая. На горния етаж.
- Той кани ли те понякога да излизаш от нея?
- Само за обучение.
- И нищо друго? Може би за някой неангажиращ разговор?
- Той няма интерес да говори с мен - отвърнах. - Надали бих могла да кажа нещо, което да е от значение за кръвния консорт.
- Отлично разсъждаваш.
Прехапах език. Тя нямаше представа колко дълбоко го интересувах всъщност и на колко неща ме бе научил под носа й.
- Предполагам, че си разгледала жилището му. Има ли нещо в Кулата на основателите, което да ти е направило впечатление? Нещо необичайно?
- Някои екстракти от растения, които не познавам.
- Цветя.
Когато кимнах, тя взе нещо от масата. Беше брошка - силно потъмняла от годините, със същата форма като цветето върху неговата кутия за емфие.
- Виждала ли си този символ в дома му?
-Не.
- Изглеждаш много сигурна.
- Сигурна съм. Никога не съм го виждала.
Тя ме изгледа продължително. Помъчих се да не отвръщам взор от нейния.
В далечината се захлопна врата. В помещението под строй влязоха червеноризци, водени от Рефаим, когото не познавах.
- Добре дошли, приятели - покани ги с ръка Нашира. -Моля, настанявайте се.
Рефаимът притисна юмрук към гърдите си и напусна стаята. Огледах лицата на новодошлите. Двайсет събирачи на кости, всичките лъснати и добре гледани. Явно се деляха на групи. Най-отпред бяха ветераните от Сезон на костите XIX, сред които Катрин, а също 16 и 17. В самия край на редицата вървеше Карл, облечен в червена туника, със сресана на път коса. Той ме изгледа с широко отворени, укорителни очи. Явно не очакваше да види розова туника на масата на кръвния суверен.
Всички заеха местата си. Карл бе принуден да седне на последния оставащ стол - този срещу мен. Малко по-надолу зърнах Дейвид, с прясна рана на челото, залепена с лейкопласт. Той оглеждаше с вдигнати вежди посмъртните маски край тавана.
- Радвам се, че всички успяхте да дойдете тази вечер. Благодарение на вашите неспирни усилия, през изминалата седмица не сме имали по-сериозни емитски атаки. - Нашира извърна лице към всеки от тях подред. - Въпреки това не бива
да забравяме постоянната заплаха от тези същества. Няма лек за тяхната бруталност, нито начин - поради рухналия праг -да ги задържим в Отвъдното. Вие сте единствената преграда между тези хищници и техните жертви.
Те закимаха. Явно всички й вярваха. Може би с изключение на Дейвид, който съзерцаваше една от маските с лека усмивка.
В далечния край на масата седеше Катрин, с морава синина под едното око. 16 и 17 дори не поглеждаха към мен. Толкова по-добре. Инак току-виж бях метнала ножа за хранене по някого от тях. Там, навън, Лис лежеше и умираше по тяхна вина.
- 22 - обърна се Нашира към червеноризеца от дясната си страна, - как е 11? Чувам, че още се намирал в Ориъл.
Младият мъж прочисти гърло.
- Малко по-добре, господарке. Няма признаци за инфекция.
- Неговата храброст няма да остане невъзнаградена.
- За него ще е чест да го узнае, господарке.
Да, господарке. Не, господарке. Рефаимите явно обичаха да почесват егото им.
Нашира плясна с ръце и през малка странична врата влязоха четирима незрящи. Всеки носеше поднос, от който се носеше омаен мирис на подправки. Майкъл също беше сред тях, но не ме погледна. Работейки чевръсто, те подредиха на масата, около стъкленицата с цветето, великолепно угощение. Един напълни чашите с изстудено бяло вино. В гърлото ми заседна буца при вида на това изобилие от ястия. Апетитно нарязано пиле, крехко и сочно, със златиста, препечена кожичка и плънка от салвия и лук; гъста, благоуханна заливка; сос от червени боровинки; задушени зеленчуци и печени картофи; пухкави наденички, увити в бекон - пир като за самия Инквизитор. Когато Нашира кимна, събирачите на кости започнаха да омитат трапезата. Ядяха бързо, но без необуздания порив на глада.
Устата ми се наля със слюнка, но после се сетих за харлитата, живеещи в своите коптори само на рядка чорбица и мухлясал хляб. Толкова много храна тук вътре и толкова малко навън. Нашира забеляза колебанието ми.
-Яж.
Това беше заповед. Сложих в чинията си няколко резена пиле и малко зеленчуци. Карл гълташе бялото вино така, сякаш беше вода.
- Внимавай, 1 - сръчка го едно от момичетата. - Да не ти прилошее пак.
Останалите се засмяха. Карл също се ухили.
- Стига де, случи се само веднъж. А и бях още розов.
- Да, оставете го на мира - обади се 22. - Заслужава да си пийне. Тогава беше още новобранец, а и на кой не му е идвало нагорно с първия Зумер.
Разнесе се одобрително мърморене.