— Какво си представяш, че правиш? — попита тя, забивайки гневния си поглед в спокойното лице на нахалника.
— Използвам случая да поръчам коктейла, който несъзнателно разлях върху възбуждащата ви гръд… — Натрапникът посочи с галантен жест мястото. Флора присви очи и остана права.
— Не пия текила — изрече тя с ледена нотка в гласа.
— Тъкмо затова я поръчах. За да ви предложа нови усещания…
Флора си даде сметка, че симпатягата Бруно си играе най-безцеремонно с търпението ѝ. Тя забеляза, че сцената привлича вниманието на летовниците и приседна неуверено на ръба на стола.
Флора потропа с пръсти върху стъклената повърхност на масата. След това посочи с глава мястото, където лъщящата като тюлен Рамона лежеше под лъчите на щедрото обедно слънце.
— Поиска ли разрешение от годеницата си да пиеш текила с мен? — попита ехидно тя.
Бруно се настани на съседния стол и закова проницателния си поглед в лицето ѝ.
— Не искам разрешение от никого за каквото и да било, мадам… — отвърна той, придавайки особен смисъл на всяка дума.
Устните на Флора се извиха в снизходителна усмивка. Познаваше прекрасно тази дързост на мъжете, когато се намираха далече от любимите си. Когато, обаче, стояха близо до тях, бяха най-смирените същества на света.
— Предполагам, че и вие не искате разрешение от съпруга си, за да се отдадете на някое дребно удоволствие… — подхвърли предизвикателно събеседникът ѝ. — Всъщност, кога пристига уважаемият сеньор Леони? Нямам търпение да се запозная с него…
Флора усети отново онзи задушаващ гърдите ѝ гняв, който я връхлиташе винаги, когато натрапникът Калгари се изпречеше на пътя ѝ. Тя преглътна нервно. Изпъна изящната си шия и отвърна отчетливо:
— Карло е изключително зает мъж. Има важни ангажименти, които не му разрешават да се излежава по плажовете. Нито да се налива с текила по баровете.
Бруно кимна.
— И все пак, съпругът ви едва ли е единственият зает мъж на тази земя. На негово място бих загърбил ангажиментите си, за да се насладя на компанията на своята ослепителна и скучаеща съпруга. Освен ако… — той замълча, за да пробуди интереса ѝ към онова, което се готвеше да изрече. — Освен ако не само служебни задължения го задържат далече от вас…
Флора усети как кръвта нахлу в главата ѝ. Тя изпита непреодолимо желание да плисне съдържанието на чашата в лицето на този нагъл тип, който без притеснение се ровеше в живота ѝ. Подхвърляше гнусни намеци. Разрешаваше си да обсъжда отношенията в семейството ѝ.
— Никога няма да бъдеш на мястото на Карло. Нито е по силите ти да проумееш как разсъждават хората с отговорности…
По устните на красавеца пропълзя усмивка.
— Вероятно сте права… — засмя се той. — За сметка на това съм в състояние да разгадая значението на всеки женски поглед. Да схвана неизказания смисъл на всяка дума. Да разбера какво се крие зад всеки жест. Зад всяка отегчена усмивка. Зад всяко напрегнато мълчание.
Флора сбръчка нос в снизходителна гримаса.
— Можеш да гадаеш единствено за причините, променящи настроенията на момичета като Рамона. Но не си в състояние да вникнеш в смисъла на състоянията, които владеят хората извън нейния кръг. С теб живеем в различни светове, Бруно. Движим се по различни пътища. Обитаваме различни планети.
Бруно се приведе над масата и прошепна приглушено:
— Този факт не ми пречи да улавям трептенията на душата ви…
Флора се засмя.
— Нашите две души трептят с различни честоти. Защото са подвластни на различни природни закони.
Бруно се приведе още по-ниско към рамото ѝ.
— Нямам никакво желание да нахлувам във вашия свят, сеньора. Но някакво упорито чувство ми подсказва, че съвсем скоро вие ще се настаните в моя. Там несъмнено ще ви хареса. Защото хората в моя свят живеят без маски. Не крият мислите си. Не потискат желанията си. Не се страхуват да разголват душите си.
Бруно замълча и изпъна назад широкия си гръб.
— Разголването на душата е изключително възбуждащо, когато го правиш пред човек, който само ще съзерцава голотата ти, без да издевателства над нея.
Той отпи от текилата.
— След като опознаете моя свят, няма да имате желание да се завърнете във вашия, сеньора. Защото само лицемерът би заменил преливащата искреност с бляскавия фалш…
Флора повдигна вежди.
— Не знаеш нищо за света, от който пристигам, Бруно. И никога няма да узнаеш…
Бруно бутна встрани чашата с текила.
— Всеки човек на тази земя има по едно сърце, което прелива от чувства. На някои от любов. На други от алчност, завист и омраза. В крайна сметка, щастието се състои в това, да разбереш, че си от първите.