— Бруно не умее да крие чувствата си. Винаги е искрен. Дори когато тази откровеност накърнява интересите му…
— Всеки човек вярва в идеи, които обслужват интересите му… — Флора облиза устни. — Освен това, докато казваш истината, винаги ще има недоволни… — Тя видя как съкрушената Рамона се присъедини към компанията. Фабрицио напълни отново чашите.
— Често пъти Бруно не си дава сметка за последствията от действията си…
„Бруно е пресметлив лицемер, нагъл нахалник и безскрупулен лъжец“ — помисли си Флора, наблюдавайки как кипящото веселие около масата на танцьорите отстъпи място на неловко мълчание.
— Отдавна не съм се чувствал толкова приятно в нечия компания… — Спасителят се опита да отклони разговора от Бруно Калгари и да го насочи към себе си.
Флора огледа залата. Едва сега си даде сметка, че всички хлапачки в ресторанта я зяпат. Момичетата бяха забили в лицето ѝ недоволните си погледи и я наблюдаваха със смесица от завист, враждебност и неодобрение. Вероятно всички тези малки досадни създания се питаха какво прави изкусителят Фабрицио в компанията на омъжена жена, преминала възбуждащата възраст на младежката непосредственост.
Флора завъртя чашата между пръстите си. Младите момичета се стремят да имат успехи сред мъжете. Зрелите мечтаят мъжете да жънат успехи пред тях. Да ги впечатлят. Да ги покорят.
Тя се усмихна загадъчно. Младостта не е граница на възрастта, а сезон на душата. Отмести поглед към ведрото лице на спасителя. Странна е мъжката природа. Фабрицио беше обект на неустоимо желание от страна на красавици с буйна кръв и свободни нрави, а се бореше за вниманието на жена, изтъкана от задръжки.
— Какво ще правите след вечеря? — Въпросът я накара да извие устни в закачлива гримаса.
— След вечеря, скъпи приятелю, ще се опитам да не попадна в капана на нито една от заплахите, които имахте добрината да споделите, че дебнат наоколо…
Спасителят се засмя.
— Нямате вид на жена, която върши неразумни неща…
Флора въздъхна.
— Животът ми е поредица от правила, които спазвам неотклонно. Безропотно робувам на страхове, ограничения и самозабрани.
— Най-силният ни страх понякога е най-мощната ни защита. — Фабрицио отпи от виното и я изгледа със светнал поглед. — Създавате впечатлението на жена, която знае какво иска от живота. И винаги го получава. Независимо от цената, която трябва да плати.
Флора поклати глава.
— Не правя сделки с живота, скъпи Фабрицио. Взимам това, което ми предлага и се опитвам да не искам нищо, което би ми било излишно…
— Прекрасна философия!
— Единствената, която ни разрешава да изживяваме кратки мигове на илюзорно щастие…
Фабрицио попи устните си с бялата ленена салфетка.
— Искате ли да ви разходя с моторницата до отсрещния бряг? — Той посочи към парчето земя, което се простираше от другата страна на морската бездна. Флора усети как очите ѝ се разшириха от изумление.
— Мисля, че се споразумяхме да не бъдем лекомислени…
— Няма нищо неразумно в една кратка вечерна разходка…
Флора поклати глава.
— За нищо на света не бих прекосила това тъмно, дълбоко, заспало море.
— Дори в компанията на морски вълк като мен?
Флора се засмя:
— Не бих го направила, дори да ме покани самият Посейдон.
Върху лицето на Фабрицио се изписа разочарование.
— След като не бихте се доверили дори на владетеля на моретата, значи шансовете да тръгнете с мен наистина са мизерни…
„Ето в това е разликата да си на двадесет и на четиридесет“ — помисли си Флора, оглеждайки тълпите от дръзки хлапачки, които я наблюдаваха сърдито. Всяко едно от тези малки неразумни създания би тръгнало с Фабрицио, без изобщо да попита накъде.
— В такъв случай, какво бихте искали да правим след вечеря?
Въпросът я изненада и Флора отговори с цялата искреност, на която беше способна:
— След вечеря, скъпи приятелю, смятам да се отдам на занимание, което напълно отговаря на възрастта ми. Да почета, например.
Спасителят посегна към чашата си.
— Възрастта добива власт в живота ни, единствено когато започнем да ѝ обръщаме внимание…
Флора кимна.
— Тази нахалница изобщо не заслужава нашето внимание. Но тя прави всичко възможно да напомни за себе си. Оставя грозни белези по тялото. Прониква в мислите. Засилва страховете ни.
Фабрицио вдигна бавно поглед.
— В града има едно местенце, където вечер хората се веселят. Слушат музика, пеят и танцуват до изнемога…
Флора се усмихна вяло.
— Смятам да се лиша от всички изкушения, които кръжат наоколо. — Тя се изправи. Фабрицио скочи и отмести стола ѝ.