Флора усети, че се задъхва. Тя опита да направи крачка към перилата, за да застави нахалницата Рамона да престане да бълва лъжи. Да сее хули. Да ръси клевети.
Флора опря длан в стената. Краката ѝ трепереха. Цялото ѝ тяло се тресеше. От възмущение. От непримиримост. От гняв.
— Не ми се слушат небивалици… — Гласът на Бруно Калгари разпори напрегнатата тишина. Флора притаи дъх. Някой притича по алеята. Вероятно годеникът реши да сложи край на разправията. Глупачката Рамона хукна след него.
След миг от тъмното долетя глас. Този път силен и отчетлив:
— Вярата в себе си е първото условие за успеха, Бруно… — Рамона се опитваше да дава съвети по самоувереност.
— А второто е някой, от когото зависи успехът ти, също да повярва в теб… — Бруно обърна гръб и закрачи по пътеката.
— Успехът ти не зависи от Флора Леони — извика годеницата.
Любимият ѝ изломоти нещо неразбрано и заизкачва стъпалата към апартамента.
— След малко излизаме на сцената — напомни му Рамона. — Опитай да изтанцуваш поне веднъж танца на страстта без мен… — подхвърли язвително Калгари.
Флора извърна глава. Тъмната фигура на новия ѝ познайник потъна зад вратата. Жената, която чупеше крилете му, остана да стърчи сама в сенките.
11.
Флора се отпусна в люлеещия се стол. Светът, в който живееше, беше разяден от гноящи язви. Тънеше в лицемерие. Даваше се в пороци. Но самата тя винаги бе стояла извън тази помитаща изконните добродетели стихия. Бе гледала с презрение на интригите, ударите в гърба и битките за надмощие.
Флора се изправи и залитна. Потърси опора в рамката на вратата, приплъзна стъклото по релсата и издърпа завесата.
Рамона можеше да говори каквото си иска. И все пак, в света на Карло Леони съществуваха правила, които никой не си разрешаваше да потъпква. Докато ежедневието на трупата на дон Касио беше белязано със знака на спонтанни желания, необмислени постъпки и наложени от обстоятелствата решения. Никой от онези хора не виждаше по-далече от утрешния ден. Не се интересуваше от бъдещето си. Не полагаше усилия да превъзмогне смазващата ограниченост на интересите си.
Флора напълни ваната и се отпусна в горещата вода. Топлината прогони напрежението от тялото ѝ. Тя чу звъна на телефона, но не се изправи. Не притича до апарата. Не вдигна слушалката. Нямаше желание да узнае кога пристига Карло. Нито какви непредвидени обстоятелства го задържат в Лисабон. Или го принуждават да отлети към някой друг град върху картата на света.
Звънът спря и в апартамента се възцари напрегната тишина. Флора издърпа от стената огромна хавлия и уви тялото си. Приведе се към огледалото и огледа тънката паяжина от бръчици, които опасваха изгубилите блясъка си изумрудени очи.
Чувстваше се уморена. От безкрайното очакване на нещо, което никога не се случваше. От безславното шествие на надеждата, че нещо ще се промени. Тя прокара пръст по бледите си устни. Годините се отнасяха благосклонно към външността ѝ. За разлика от душата, тялото ѝ се чувстваше младо. Жизнено. Преливащо от желания. Тя нахлу в спалнята и разтвори гардероба. В миг отвън гръмнаха аплодисменти. Изригнаха гласове. Буйни подвиквания обсипаха края на изпълнението на Бруно Калгари и неговата прелестна любима.
Флора измъкна дълга светла рокля и я захвърли върху леглото. Нямаше да разреши на нагли, безцеремонни и безочливи завистници да я държат затворена в стаята. Да я карат да изпитва неясна вина. Да я заставят да се дави в безсилна ярост. Да ѝ налагат собствените си представи за чест и достойнство.
Тя започна да се облича трескаво. Събра разпиляната коса, пристегна около талията широк кожен колан, уви около раменете тънък копринен шал, изгаси светлините и се спусна по стълбището.
Когато застана в края на алеята, изпита неустоимо желание да се върне обратно в тишината на стаята си. Там се чувстваше защитена. Навън дебнеха опасности. Прелитаха заплахи. Витаеха пагубни страсти.
Флора тръсна глава и се отправи към бара. Поръча шампанско и се настани на маса, скрита под клоните на ниска декоративна палма.
В този миг забеляза, че я наблюдават. Някакъв нагъл тип пиеше уиски и не откъсваше упорития си поглед от лицето ѝ. Флора сбръчка вежди. В съзнанието ѝ пробяга неясен спомен. Приглушен глас ѝ нашепна, че някъде е срещала този нахалник. Тя зарови сред гънките на съзнанието си с надеждата да си спомни къде. Кога? И при какви обстоятелства се е сблъсквала с тези остри черти. С този настойчив поглед. С тази ехидна усмивка.
Непознатият се изправи. Флора изпита неосъзната нервност. Онзи издърпа стола и се настани до нея, без да поиска разрешението ѝ. Наглостта му я изуми до такава степен, че тя се огледа безпомощно. Изправи се, грабна чашата, приглади роклята към тялото си и се запъти към плажа.