Флора извърна глава и се вторачи в необятното тъмно небе. Луната беше единственият свидетел на случката. Огромното ѝ облещено око я наблюдаваше безчувствено. Без знак на състрадание. Без капка съпричастност.
Флора усети пронизваща болка в гърдите. Беше убедена, че ако в този миг имаше под ръка оръжие, не би се поколебала да забие куршум в главата на негодника.
12.
Събуди се със съзнанието, че само преди миг се е изтръгнала от душещите пипала на смразяващ сетивата кошмар. Флора се изправи бавно. Огледа с ужас синините по китките, лактите и раменете си. Прокара пръст по издраната на хълбока кожа. След това се огледа за знак, който да разпръсне усещането за зловеща реалност.
Тя издърпа крилото на балконската врата и отстъпи назад. Погледът ѝ се сблъска с гледка, която беше част от съня.
Пред входа на съседната вила Рамона плачеше неутешимо. Добрият дон Касио галеше нежно косата на любимата си дъщеря и шепнеше в ухото ѝ думи на утеха. Рамона размазваше сълзите върху грубоватото си лице и не искаше и да чуе мъдрите съвети на баща си.
Флора дръпна пердето и се отправи към банята. Движението предизвиква в тялото ѝ разкъсваща болка. Тя завъртя крана и остана неподвижна под ледената струя.
Струваше ѝ се, че стои цяла вечност под ударите на блъскащата раменете вода, която трябваше да измие мръсните следи от насилието. Да заличи в съзнанието ѝ спомена от преживяното. Да изтрие от душата ѝ покълващото чувство за вина.
Флора спря крана и се ослуша. Почувства неосъзнат страх. Изпита внезапна тревога, че телефонът може да иззвъни. И точно в този момент Карло да я извести, че пристига. Че е наблизо. Че само след час ще я стисне в прегръдката си.
Тя тръсна глава. Карло трябваше да стои далече от това място. Самата тя се нуждаеше от време, за да обмисли случилото се. И да предприеме вярната стъпка.
Флора попи водата от тялото си. Налагаше се негодникът Бруно да си плати. За наглостта да я преследва. За дързостта да я докосва. За мерзостта да я превърне в жертва на дивия си първичен инстинкт.
Флора се изкуши да надникне отново навън, но в този миг през съзнанието ѝ пробяга внезапна мисъл. Съществуваше вероятност Бруно да не е действал спонтанно. Да е замислял постъпката си. Само преди няколко часа бе доверил на годеницата си, че смята да използва влиянието на семейство Леони, за да се прости с незавидната слава на никому неизвестен танцьор. Да се освободи от онези дребни претенции към живота, които му пречеха да изживее триумфа на мечтите си.
Флора прехапа устни. С годините претенциите на човек към живота ставаха все по-нищожни. За сметка на нарастващата неудовлетвореност. Но Бруно беше още в началото на пътя. А единственият начин да разбереш дали си на прав път, е като стигнеш до края.
Флора развърза хавлията и я захвърли върху леглото. Ако пиянството на Бруно е било само повод да събере смелост, за да извърши замисленото, ако случилото се на плажа е част от сценарий, роден в размътения от пагубни стремежи мозък на Калгари, ако сцената е началото на една безумна връзка на зависимост между насилника и жертвата, тогава наказанието му трябваше да е белязано със знака на безусловна и безкомпромисна безпощадност.
Флора извърна глава и се сблъска с отражението си в огледалото. Тя се приведе напред и докосна колебливо отблъскващите следи от насилието. Прокара пръст по бледите си устни. Вторачи се в тъмните сенки под очите. Огледа ужасено драскотините по врата. За нищо на света Карло не трябваше да види белезите. Разчистването на сметките трябваше да стане тихо. Внезапно. И чисто. Без предупреждения. Без предисловия. И без следи.
Флора огледа отпуснатите си рамене, разпиляната коса, осеяната със синини плът. Карло не трябваше да пристига. Нито днес, нито утре, нито когато и да било. Съпругът ѝ държеше заключен в куфарчето си своя малък магнум. Точно в този момент оръжието би представлявало ужасна заплаха, ако попаднеше в нейните ръце.
Флора сбръчка вежди. Съществуваше по-жестоко наказание от един куршум в гърба. Тя стисна челюсти. Бруно трябваше да страда. Да изгуби почвата под краката си. Да се влачи по корем. Да вие от безпомощност. Да моли за милост.
Флора се изправи и дръпна рязко вратата на гардероба. Отмъщението трябваше да е съвършено. Обмислено до най-незначителната подробност. Предварително разиграно в съзнанието ѝ. И безупречно осъществено.
Тя издърпа от закачалката бяла сатенена блуза с дълъг ръкав. Като начало се налагаше никой да не заподозре, че в душата ѝ зрее зловещ план. Затова не трябваше да изневерява на навиците си. Всяка промяна в поведението ѝ би събудила подозрения.