— Изпитвам натрапчива необходимост да прекарам няколко часа, отдадена на празните си мисли…
— Празните мисли пълнят главата на човек с опасни намерения…
Флора трепна. Налагаше се да е по-предпазлива. След като бе успяла да породи подозрения у първия срещнат, значи, не бе прикрила добре болката си. Раните си. Гнева си.
Фабрицио протегна ръка и посочи чадърите на бара.
— Настанете се удобно. Ще ви донеса кафе.
Флора въздъхна. Мъже, които се грижат за всичко. Които отгатват желанията ти и ги задоволяват на секундата. Които са щедри на обещания, внимание и грижи, докато не попаднеш под властта им.
Тя се отправи към бара. Карло Леони принадлежеше към същата категория ловци на скъпи трофеи. Беше я преследвал неуморно. Беше ѝ дал свобода. Беше ѝ предоставил неограничени възможности.
Флора проследи как един от пикапите, които зареждаха кухнята с провизии, зави по алеята и се отправи към изхода. Тя размаха ръка и хукна към него. Шофьорът намали скоростта.
— В града ли отивате? — попита задъхано.
Момчето кимна.
— Ще ме откарате ли? Искам да купя някои неща…
Младокът я изгледа с любопитство. След това отвори вратата.
Флора се настани на седалката до него.
— Дълго ли ще се бавите? — попита шофьорът.
— Нямам представа. — Флора се загледа в прашния криволичещ път.
— Мога да ви изчакам и да ви докарам обратно.
Флора пое дълбока глътка въздух.
— Много сте мил, но ще намеря начин да се прибера сама — отвърна сухо тя.
— След час ще съм пред кафенето в края на града. Ако все пак решите да се възползвате от услугите ми, съм на ваше разположение…
Флора кимна. Днес бе решила да се възползва единствено от услугите на инстинкта си. И да бъде на разположение само на своята бродеща сред хаоса на мислите си личност.
13.
Флора усети възбудата от срещата с един нов свят, който до този миг не бе подозирала, че съществува. По тесните калдъръмени улички на малкия крайбрежен град се нижеха тълпи от безгрижни летовници, които оглеждаха с интерес витрините със сувенири, усмихваха се дружелюбно на момчетата, които ги канеха да опитат специалитетите в ресторантите, надничаха в избите с вино, ядяха сладкиши с мед и купуваха сламени шапки, пъстри шалове и бижута с корали.
Флора се настани на маса пред малка сладкарничка, от която се носеше аромат на канела. Поръча кафе с джинджифил и се отпусна в дълбокия плетен стол. Почувства, че я завладява безмерно спокойствие. Даде си сметка, че самотата също може да е приятна. Да дарява покой. И да отмива наслояванията от ненужни терзания, разрушителни желания и пагубни страсти.
Флора кръстоса крака. Край нея се влачеше върволица от непознати лица. Кръжаха унесени в леност погледи. Прелиташе любовен шепот.
Тя улови настойчивия поглед на елегантен мъж, който пиеше уиски на съседната маса. Непознатият вдигна чашата си и я поздрави с жест, в който пролича недвусмислена покана. За запознанство. За мимолетен флирт. За кратка хотелска авантюра.
Флора сведе поглед. Обожаваше да се прави, че не забелязва мъжете, които всячески се опитваха да привлекат вниманието ѝ. Годините зад гърба ѝ я бяха научили, че не от всеки напорист ухажор става добър любовник. Нито всеки любовник би се справил успешно в ролята на съпруг. Тя вдигна очи и зърна открехнатата врата на малък каменен храм. Тъмнината, която се процеждаше през пролуката, пробуди интереса ѝ. Приласка я. Притегли я неустоимо. Флора допи кафето и се изправи. Въпреки болката, която разкъсваше тялото ѝ, тя тръгна уверено по калдъръма. Усети забития в гърба си поглед на непознатия.
Застана на прага и надникна предпазливо в преддверието. Бутна тежката, обкована с желязо врата. Пое дълбока глътка въздух и стъпи върху излъсканите плочи на пода.
Отвътре я лъхна хлад. Флора потрепери. Пристъпи неуверено и приседна на ръба на малка каменна пейка.
Във вътрешността на храма се стелеше мрак. Бледи разноцветни петна пълзяха по стените. Немощна струя светлина се прокрадваше през полуоткрехнатата врата и озаряваше изпитите лица на застиналите в драматични пози светци.
Флора облиза устни. Колко защитен, недосегаем за вилнеещата отвън суета може да се чувства човек сред тези студени стени, помисли си тя. Тук страховете потъваха в бездната на всепроникващо утешение. Користта линееше, задушавана от корена на всевластващо откровение. Алчността лежеше бездиханна, стъпкана от озаряващо душата милосърдие. Всички човешки пороци се давеха в океан от смирение, разкаяние и опрощение.
Флора чу шум и извърна глава. Двойка чужденци пристъпиха към каменния съд със светена вода. Жената остави цвете пред олтара. Мъжът се загледа в избелелите фрески на тавана.