— На хората, които обичаме, пришиваме крила, не ковем вериги — изрече със стаена тъга в гласа тя. Бруно извърна рязко тялото си.
— Не съществуват неща, които една жена не може да даде на един мъж. Съществуват само такива, които не иска да му даде. Ти, красавице, ще ми помогнеш да се измъкна от лабиринта, в който се лутам…
Флора отвори уста да разпръсне заблудите му, но Калгари размаха ръка.
— Съпругът ти може да е фрашкан с пари и думата му да отваря всяка врата, но той не ме интересува. Вълнуваш ме единствено ти… — Натрапникът посегна към бутилката и напълни отново чашата. — Ти ще ме научиш да летя. С теб ще изживея най-красивия полет на мечтите си. Ти си единствената жена на тази земя, която е в състояние да ме преобрази. Да пробуди поривите ми. Да ме подтикне да разчупя рамките на мизерното си съществувание. И знаеш ли защо никоя друга не е в състояние да направи това? — Той отпи разточителна глътка. — Знаеш, разбира се. Защото съм влюбен в теб. Един мъж се чувства окрилен, когато обича до полуда. А аз, красавице, не съм преставал да мисля за теб от мига, в който те видях.
Флора почувства, че се задъхва от негодувание:
— Това, което направи в шатрата, е най-красноречивият израз на твоето жалко влюбване… — Лицето ѝ се изкриви в гримаса на отвращение. Погледът на пияния Бруно стана суров.
— Исках да усетя, че си моя. Да оставя отпечатъка си върху тялото ти. Върху мислите ти. Нелепо е да вярваш, че съм имал намерение да те нараня…
Флора размаха ръце.
— Остави мръсните си отпечатъци не само върху тялото ми, но и в душата ми. Не зная дали някога ще съумея да изчистя следите оттам…
Бруно промуши топлата си длан между мокрите ѝ къдрици.
— Аз ще залича спомена от предишната нощ. Ще го заменя с нов. Красив и вихрен — прошепна той. — Няма жена, която би устояла на постоянния изблик на нежност. На искреност. На любов.
Флора вирна глава:
— Наистина ли имам вид на наивница? Какво си представяш? Че ще захапя накиснатата в лъжи стръв, която ми подхвърляш?
— Имаш вид на неземно създание, Флора Леони. На покорителка на сърца. На повелителка на желания. Няма по-красива жена от онази, която е повярвала в любовта…
Бруно се усмихна замечтано.
— Заплени душата ми от първия миг. Заслепи ме. Завладя мислите ми. Доби власт над волята ми.
— Престани да ме заливаш с лицемерието си, Бруно! — Флора изпита непреодолимо желание да го накара да млъкне. — Време е да си вървиш…
Неканеният гост завъртя чашата между пръстите си.
— Преследването на целите е най-безсмисленото нещо, ако човек няма с кого да сподели радостта от победата. С теб ще изживея триумфа на мечтите си, красавице. — Той се приведе леко и я целуна бавно, нежно и разточително по разтворените от изненада устни.
Калгари я приласка към себе си. В ласката му нямаше страст, нетърпение или упорство. Прозираше единствено желанието да задържи мига.
Флора си даде сметка, че трябва да го отблъсне. Но някаква незнайна сила я държеше в плен на признанията му и не ѝ разрешаваше да помръдне.
— Слабият човек заради любовта си е готов да се откаже от всичко. Силният в името на любовта си е решен да постигне всичко. С теб се чувствам решителен. Непоколебим. Непобедим. И докато си до мен, никой не може да ми отнеме тази сила. — Бруно отдели влажните си устни от ухото ѝ. Обърна гръб и се отпусна в мекото канапе.
Флора почувства, че я връхлита нов прилив на гняв.
— Не можеш да останеш тук! — Тя се спусна към него и разтърси раменете му.
— Ужасно съм уморен. И искам да остана. Не само тази нощ, а завинаги. Искам да съм част от живота ти. Да имам свое място в сърцето ти. Да населявам мислите ти. Да обитавам сънищата ти… — Той отпусна глава назад и притвори очи. Флора се огледа безпомощно.
— Не е изключено ченгетата да душат наоколо. Карло също може да пристигне всеки момент. А и Рамона със сигурност обикаля комплекса и те търси под дърво и камък…
По устните на Калгари пропълзя нехайна усмивка.
— Бъди така добра, кажи на всички да вървят по дяволите… — изрече с блажено спокойствие той.
Флора примига невярващо. Негодникът Калгари наистина се готвеше да прекара нощта в апартамента ѝ. А самата тя не разполагаше с нито едно разумно обяснение, което да предложи на момчетата с униформите, когато цъфнат пред вратата ѝ. Съзнанието ѝ отказваше да измисли дори някое зле скалъпено оправдание, което да представи на Карло, ако съпругът ѝ точно тази вечер реши да кацне в курорта.
Флора закрачи нервно из помещението. Бруно Калгари трябваше незабавно да напусне вилата ѝ. А всички останали, наистина, спокойно можеха да вървят по дяволите.