Малко преди единадесет сеньора Леони вече крачеше към шатрата на Фабрицио. Бе облякла къс панталон и блуза с дълъг ръкав, която прикриваше белезите по ръцете и раменете ѝ. Стройната ѝ фигура привлече вниманието на група кибици, които се наливаха с бира на бара.
Флора отмина с ледено изражение поканата да изпие нещо освежаващо в компанията им, стъпи върху горещия пясък и надникна в шатрата на спасителя.
— Очаквах да ви видя на закуска. — Фабрицио захвърли в ъгъла половин дузина гребла. — След като не се появихте в ресторанта, притеснението се загнезди в душата ми. Реших да ви потърся в апартамента, но си помислих, че съществува вероятност съпругът ви да е пристигнал…
Флора въздъхна. Не искаше да си представя сцената как спасителят намира спящия Калгари върху канапето ѝ.
— Полицията прибра ли онзи нагъл тип? — попита с неприкрита нервност тя, оглеждайки безредието, което цареше наоколо.
— Градинарят ли? — Фабрицио изтръска ръце. — Скри се, мерзавецът. Но няма да се измъкне. Случаят тепърва ще се разнищва…
Флора отмести поглед към проблясващата под лъчите на слънцето морска безбрежност.
— Бих искала да взема едно кану и да се разходя… — изрече задъхано тя. Фабрицио я изгледа озадачено.
— В състояние ли сте да гребете?
— Разбира се — отвърна с укор към съмнението му тя.
— Ако можех да напусна поста си, щях да дойда с вас…
Флора размаха ръка.
— Нямам желание да пораждам нов прилив на завист у всички онези хлапачки, които те зяпат похотливо.
Фабрицио я изгледа под вежди.
— Винаги изравяте най-неубедителните доводи, за да ме отблъснете…
Флора облиза устни.
— В момента наистина се нуждая от час неприкосновена свобода…
Спасителят я измери с поглед.
— Единствената свобода, която изживяваме без ограничения, е свободата на илюзиите. — Той измъкна нова спасителна жилетка, закопча каишите пред гърдите ѝ, огледа изпитателно жената пред себе си, след това ѝ подаде тежкото гребло. Нагази във водата, избута малка островърха лодка, настани Флора върху седалката и изрече строго:
— Разполагате с двадесет минути…
Флора примига.
— Няма ли да направиш едно приятелско изключение за мен, Фабрицио? — попита умолително тя.
Спасителят закова поглед в лицето ѝ.
— За вас съм в състояние да направя много неща…
Флора се усмихна подкупващо.
— В такъв случай, не поглеждай часовника, докато не се върна…
Мъжът срещу нея присви очи, обмисляйки слабите страни на сделката.
— Вероятно се досещате, че ще поискам нещо в замяна… — Той захапа долната си устна. Флора се засмя. Този мъж беше ненаситен. Радваше се на вниманието на десетки разкрепостени момичета, но не се отказваше и от нейното. — Времето, с което пресрочите определените в правилника минути за разходка, ще го прекарате с мен. В ресторанта. На бара. Или в кратко пътешествие в морето.
Флора пое дълбока глътка въздух. Мъжете бяха непоправими изнудвачи.
— Ще вечерям с теб, Фабрицио — изрече примирено тя. Нахлупи шапката ниско над очите си и стисна греблото.
— Ще очаквам с трепет мига, в който ще се насладя на компанията ви.
Флора поклати глава. Мъжете бяха странни същества. Имаха в краката си тълпи от момичета със свободни нрави, а копнееха за жена, изтъкана от задръжки.
Тя заби с усилие върха на греблото в тъмната вода. Фабрицио погледна часовника върху ръката си.
— Не се отдалечавайте от брега. Времето е тихо, но… знае ли човек…
Флора му махна приятелски с ръка и усети как лодката се плъзна върху равната повърхност.
Прав си, приятелю, помисли си тя. Човек никога не знае. Нито може да предположи какви изненади замисля случайността. Животът е непредсказуем. Неочакван. Непредвидим. И именно в това се крие очарованието на дните.
18.
Флора се приведе ниско над коленете си, напрегна мускули и изтласка малката лодка напред.
Пред нея се разстла необятна водна пустиня. Морето се полюляваше в тиха дрямка под ярките лъчи на обедното слънце. Брегът отсреща изглеждаше далечен, каменист и неприветлив.
Флора отпусна тялото си назад и постави ръка под тила си. Слънцето заслепи погледа ѝ.
Можеше да остане тук с часове. С дни. С векове. Тишината я упояваше. Спокойствието отмиваше от тялото ѝ наслояванията от болки, белези и страх. Светлината озаряваше душата ѝ.
Флора се усмихна. Тук, далече от хорската суета, лицемерие и корист, не съществуваха терзания, съмнения и страхове. На това място душата беше гола. Рееше се над заспалото море. Прелиташе над брега. Устремяваше се към далечни, невидими и необятни висини.