Тя отпусна ръка и усети ласката на водата. Крепеше се на границата между две безбрежия. На дълбоката морска бездна. И на необятното лазурно небе. И двете можеха да я погълнат за миг. Течението беше в състояние да я повлече в дълбините. Вятърът можеше да я издигне като прашинка във въздуха. А вълните — да я захвърлят на брега.
Флора почувства как над гърдите ѝ прелетя студен полъх. Тя се изправи и огледа свода. Отвсякъде струеше светлина. Небето беше ясно, ведро и чисто.
Тя стисна греблото и в този миг морето се пробуди. Внезапно изскочила вълна блъсна лодката.
Флора усети, че я завладява безпокойство. Тя натисна греблото и се опита да обърне кануто по посока на вилите. Усилието не ѝ помогна да осъществи намерението си. Течението я завъртя в кръг.
Изведнъж наоколо притъмня. Флора вдигна тревожно очи. Издухан от вятъра облак надвисна над главата ѝ.
„Ще отмине“ — помисли си тя и заби отново греблото във внезапно потъмнялата вода. Неусетно вятърът стана по-силен. Морето забуча. Разгневи се и заблъска настървено кануто.
Флора се опита да зърне очертанията на вилите. Чадърите на плажа. Палмите. Така или иначе, Фабрицио щеше да забележи, че се бави прекалено дълго и щеше да долети с моторницата. Тя преглътна нервно. Пред очите ѝ се разстилаше обхваната от внезапна ярост морска необятност. Вълните удряха безмилостно лодката и всеки миг щяха да я преобърнат.
Флора присви очи и потърси скрит сред бушуващата вода остров. Самотно стърчаща скала. Парче земя. „Спасителният остров понякога е просто спасителна мисъл“, тръсна глава тя и измери разстоянието, което я делеше от брега. Не беше толкова опитен плувец, че да го преодолее, борейки се с гнева на това вилнеещо море.
Вятърът се усили и запищя в ушите ѝ. Облакът отлетя, но стихията довлече раздърпани тъмни късове, които покриха свода. Зловеща сянка се надвеси над брега.
Флора си даде сметка, че не бива да се оставя на произвола на вихъра. Трябваше да се съпротивлява. Да не му разреши да я захвърли във водата.
Тя с ужас забеляза как стихията завлече лодката навътре.
Вълните, които се надигаха от дълбините на разбуненото море, я обграждаха като зловещи пипала на свирепо морско чудовище. Пръските мокреха лицето, краката и дланите ѝ. Студът пропълзя по гърба ѝ. Флора почувства, че пръстите ѝ са вкочанясали. Скоро нямаше да е в състояние да стиска греблото.
Тя натисна с усилие върха в тъмната, бушуваща вода. Беше мокра до кости. Ледени струи се стичаха по лицето ѝ. Ръкавите на блузата бяха прилепнали към ръцете ѝ. Стихията вилнееше неукротимо. Сякаш зла сила пробуди всички спящи демони. Нашепна им грозна тайна и ги разгневи. Докара облаци, вихър и студ. Флора потрепери. Брегът изглеждаше безлюден. Сушата стремително се отдалечаваше от погледа ѝ.
Тя заби греблото в пенливата вода. Никой нямаше да я открие сред това разгневено море. Вълните щяха да преобърнат лодката. Леденият вятър щеше да я отнесе навътре. Щяха да я намерят след дни. Вкочанясала от студ. Безжизнена. И бездиханна.
„Какъв нелеп край!“ — помисли си тя. „Жалък и безславен.“ Флора се усмихна горчиво. Човек не е в състояние да предвиди края си. Но тя неволно бе избрала своя. Бе потеглила безразсъдно. Без посока. Без ориентир. Без надежда за връщане.
Флора изтри с длан водата, която се стичаше по лицето ѝ. В миг коварна вълна грабна греблото и го захвърли зад гърба ѝ. Флора изгледа ужасено подскачащия на повърхността спасителен прът.
Морето ѝ бе отнело и последната надежда да се пребори за спасението си. Може би оттук нататък беше най-разумно да легне на дъното на лодката и да гребе с ръце. Да се съпротивлява със зъби и нокти на стихията, която искаше да пречупи волята ѝ. Да сломи духа ѝ. Да я обезкуражи.
Флора потрепери. Притиснати от страха, правим също толкова грешки, колкото и подгонени от сляпата решимост, помисли си тя. От очите ѝ бликнаха сълзи. На безпомощност. На безсилие. На непримиримост.
Тя остави сълзите да се стичат по страните ѝ. Вятърът блъскаше изтерзаното ѝ тяло. Вълните я заливаха, мокреха и плашеха.
Флора извърна глава и в този миг съзря отчупен къс надежда. Над водата се полюляваше неясно светло петно. Тя поклати тъжно глава. На човек, изпаднал в беда, му се привиждат какви ли не неща. Невероятни. Родени от давещата се в отчаяние фантазия. Несъществуващи. Нереални.
Флора разтърка очи. Избърса сълзите, които премрежваха погледа ѝ. Дори зрението да си правеше нелепи шеги, слухът не би трябвало да ѝ изневерява. Тя чу бръмчене на мотор. Звукът стана по-отчетлив. Петното се увеличи пред разширените ѝ от изненада зеници.