Флора почувства прилив на сили. Изпъна гръб и размаха поривисто ръка. Фабрицио пристигаше да я спаси. Или някой местен рибар се прибираше в селото си и случайността го изпращаше да ѝ подаде ръка.
Моторницата летеше с бясна скорост. На крилете ѝ се носеше и надеждата. Вярата, че краят на историята не е тук. Че я очакват още светли дни. Там, в света на живите. При кипящите човешки страсти.
Флора усети, че диша през устата. Възбудата, която я завладя, повдигаше поривисто гърдите ѝ. В дробовете ѝ нахлу кислород. Тежестта, която само допреди миг смазваше раменете ѝ, се стовари с трясък и потъна в дълбоката вода.
Моторницата беше съвсем близо. Мъжът зад кормилото не отделяше напрегнатия си поглед от лицето ѝ.
Флора усети как вълна на объркване и изненада заля мислите ѝ. Машината се завъртя. Кануто започна да се тресе. Огромни бели кръгове пяна закипяха по повърхността. Флора заби нокти в ръба на лодката.
Мъжът издърпа греблото и заби върха му в дъното, само на педя от стъпалото ѝ. След това ловко привлече лодката към моторницата.
Флора се изправи. Протегна ръка и се вкопчи в здравата длан на човека, който я наблюдаваше изпитателно. Рязкото движение разлюля кануто. Флора усети как полита към тъмната вода.
Мъжът обви с ръце талията ѝ. Флора впи пръсти във врата му. Цялото ѝ същество трепереше. От напрежение. От студ. От страх.
Мъжът я повдигна леко, притисна тялото ѝ към своето и започна да обсипва с целувки косата ѝ. Устните му докосваха лицето ѝ. Шията ѝ. Рамене ѝ.
— Ти си най-неразумното момиче, което съм срещал…
Флора се взря в очите му. Съзря в тях сълзи. На радост. На безпокойство. На облекчение.
Бруно Калгари избърса сълзите, които напираха в очите му. Пое дълбока глътка въздух и стисна кормилото. Носът на моторницата се повдигна. Машината изрева и разпори морската бездна.
Флора се отпусна върху седалката. Загледа се в широкия му гръб. Ролята на спасителя му отиваше. Бруно Калгари беше по-убедителен в това превъплъщение, отколкото в изпълненията на бруталния тип. На циника. На нахалника. На насилника.
Флора съзря в далечината поклащащите се клони на палмите. Разтворените чадъри на плажа. Редиците от луксозни вили. Тя вдигна очи. Небето над главата ѝ беше ясно. Окъпано в лазур. Светло и приветливо.
Тя извърна глава. Тъмните буреносни облаци се бяха скупчили зад гърба ѝ. Някъде там, сред онова разгневено море, бе останала и тревогата. Там се бе спотаил и страхът, че краят е близо. Че никога повече няма да се върне в света на хората. Че няма да усети топлината на нечие тяло. Няма да зърне отново светлина. Няма да чуе плисък на вълни. Приглушен любовен шепот. Смущаващи признания, изповеди и разкаяния.
Флора се усмихна. Бруно Калгари я беше върнал към живота. И единствено в нейната власт беше да реши какво да прави оттук нататък с него.
19.
Бруно скочи върху нагорещения пясък. Повдигна я леко и я пусна бавно на земята. Нареди на едно от момчетата на бара да донесе чисти кърпи. Свали спасителната жилетка от гърба ѝ, загърна я в огромна хавлия и започна да разтрива раменете ѝ.
Флора усети, че трепери. Зъбите ѝ потракваха. Цялото ѝ тяло се тресеше в нервни конвулсии. Тя зърна фигурата на Фабрицио в края на алеята. Спасителят я съзря и изражението на изненада се смени с недоумение.
— Нямах представа, че сте се върнала — изрече приглушено той, взирайки се в неестествената белота, заляла страните ѝ.
Бруно спря да разтрива раменете ѝ. Извърна рязко тялото си, замахна и нанесе жесток удар в лицето на Фабрицио. Спасителят изстена, опипа челюстта си и изгледа смаяно танцьора. След това отмести поглед към нейното бледо, изпито, изплашено лице.
— Тук си, за да се грижиш за хората в морето. А не да се мотаеш из комплекса… — Бруно обгърна отново раменете ѝ. Фабрицио изгледа виновно треперещата Флора.
— Едно от момичетата на плажа се почувства зле. Наложи се да го придружа до кабинета на доктора. Добре ли сте? — Той доближи до зъзнещата Флора. Бруно го блъсна грубо в гърдите.
— Разкарай се оттук! Иди да си търсиш кануто. Остана някъде там, в центъра на безкрая…
Спасителят го изгледа така, сякаш виждаше пред себе си човек, изричащ нелогични и несвързани неща. Той огледа брега. Не видя лодката и приведе глава към лицето на Флора.
— Как се върнахте? — попита с неприкрито недоумение.
— Престани да досаждаш! — изръмжа Бруно и стисна ръката на жената, която само преди минути бе спасил от свирепата ярост на вълните. След това я затегли по алеята. Фабрицио подпря длани върху гредата, която крепеше шатрата, без да откъсва поглед от двойката.