Бруно измъкна от джоба на панталона ѝ картата, отключи апартамента и нахлу в банята.
— Свали тези дрехи! — нареди той. Флора го изгледа уморено.
— Искам да остана сама… — прошепна глухо тя.
— Ще напълня ваната с гореща вода. И ще ти донеса чай с ром.
Флора въздъхна.
— Можеш ли да направиш още нещо за мен? — Почувства, че е на ръба на изтощението. Главата ѝ се въртеше. Изричаше думите с усилие.
Бруно я изгледа под вежди.
— Мога да направя всичко за теб.
Флора пое дълбока глътка въздух.
— В такъв случай, ще те помоля да стоиш далеч от мен. Поне в следващите няколко часа.
„А ако е възможно, и в следващите няколко дни. В следващите няколко години. В следващите няколко живота“ — поиска да изкрещи тя, но нямаше сили да обясни на този млад и напорист мъж, че трябва да престане да я преследва. Да я причаква. Да изскача пред нея. Да се притичва на помощ. Да я спасява.
Бруно облиза устни. Доближи и я целуна напористо. Страстно. Нетърпеливо. Сякаш с ласката си искаше да ѝ вдъхне живот. Да прогони напрежението от тялото ѝ. Да заличи мрачния спомен от преживяното.
Флора се освободи от ръцете му и започна да разкопчава бавно блузата. Бруно се загледа в уморените ѝ движения.
— Моля те, Бруно! — прошепна едва чуто тя. Той я стрелна с поглед, преливащ от недоволство и непримиримост. Натисна дръжката и изскочи навън. Флора въздъхна.
Спасението на давещите се винаги е в ръцете на случайността. А в случая оцеляването ѝ зависеше от волята на своенравни, безотговорни и непредсказуеми в действията си типове като Бруно Калгари.
Тя завъртя крана и се отпусна в горещата вода. Топлината отми напрежението от тялото ѝ. Проясни мислите ѝ. Унесе в блажена леност съзнанието ѝ.
Владееше я усещането, че е стояла така цяла вечност.
Потопена в безвремие. Безчувствена. Отдадена на празните си мисли.
Изведнъж сетивата ѝ се разбудиха. До слуха ѝ долетя рев на косачка. Флора се изправи рязко, залитна и намери опора в стената. Водата се стече по изтерзаното ѝ тяло. Тя наметна хавлията и издърпа вратата на терасата. Гледката навън я накара да отстъпи назад.
На поляната под балкона ѝ негодникът, който предишната вечер бе дръзнал да я изнудва, най-безцеремонно натискаше косачката по избуялата трева. Онзи вдигна очи. Погледите им се сблъскаха. Неговият беше суров. В нейния закипя ярост.
Тя навлече широка памучна рокля. Блъсна вратата на апартамента и се спусна по витото стълбище. Стъпи на поляната и се запъти стремително към мерзавеца.
— Не си въобразявай, че наглостта ти ще остане ненаказана… — Ревът на мотора заглуши думите ѝ. Онзи я изгледа безстрастно. Флора стисна длани в юмруци. Ако незабавно не се махнеше от това място, щеше да извърши нещо непоправимо. Беше готова да скочи и да издере очите на нахалника. Да забие нокти в белезите, които Бруно беше оставил по врата и лицето му.
— Човек трябва да води само тези войни, които е сигурен, че ще спечели, мадам — изрече безизразно градинарят. Флора почувства, че се задъхва от гняв.
Отклоненията в живота винаги бяха големи, когато липсваха ясни предупредителни знаци. Някой трябваше да се погрижи този нещастник да си получи заслуженото. В момента единственият човек, който можеше да свърши тази работа, беше самата тя.
Флора закрачи към сградата, където се помещаваше администрацията. Налагаше се хората от управата на комплекса незабавно да извикат ченгетата. Момчетата, които се грижеха за реда в района, трябваше да долетят и да щракнат белезниците на този нагъл тип. А след това да го хвърлят в краката на Темида.
Флора зави покрай бялата едноетажна постройка и зърна фигурата на Фабрицио. Спасителят наблюдаваше съсредоточено през бинокъла си плувците, които се бяха отдалечили към ограничителните въжета и шамандурите. Тя обърна гръб и се запъти към изхода.
Нямаше никакво желание да се изправя очи в очи със спасителя. Да се сблъсква с въпросите му. Да му поднася подробности около случката в морето. Флора не разбра как се озова върху криволичещия селски път.
„Кажи на сърцето си какво да прави и можеш да си сигурен, че няма да те послуша“, помисли си тя. Нейното сърце беше уморено. Разбито. Смачкано до болка. Стъпкано до бездихание. Обстоятелствата бяха нанесли над него погром. Спомените от преживяното през последните дни бяха мъчителни. Налагаше се нейното бедно изтерзано сърце този път да я послуша. Самата тя трябваше да му дари искреност. Внимание. И нежност. За да го спаси. Да го утеши. Да му помогне да оцелее.
Флора усети внезапен студ. С ужас забеляза, че наоколо се е смрачило. Тя огледа притихналата околност. Отново беше сама върху този безкраен път. Отново я владееше усещането за изгубеност. Отново се луташе. Без посока. Без ориентир. Без цел.