Флора вдигна очи. Гъсти тъмни облаци прииждаха към брега. Първите ледени капки летен дъжд започнаха да удрят лицето ѝ. Тя се огледа безпомощно. Облакът бе захлупил околността. Бе скрил сияйния лик на слънцето. Бе погълнал лазурните късове небе.
Флора потърси място, където да се скрие от пороя. Бурята настъпваше неумолимо. Вятърът брулеше лицето ѝ. Стихията люлееше бясно клоните на дърветата. Късаше зрелите плодове и ги захвърляше на земята. Поваляше тревите. Вдигаше във въздуха жълтеникавата пръст. Свистеше в ушите ѝ.
Флора потрепери. Наоколо се простираха безлюдни градини.
Виеше се път, който след минути щеше да потъне в кал. Издигаха се разкошни добре заключени вили.
Тя се прислони под клоните на ниско мандариново дръвче. Отново бе излязла без телефон. Отново нямаше как да извика помощ.
Дъждът се усили. Самотна светкавица проряза небето. Някъде зад билото на планината удари гръм.
Флора опря гръб в дънера на дървото. Дъждът се лееше като из ведро. Отново бе сама. Изложена на произвола на свирепата стихия.
Тя стисна очи. Ледени струи се стекоха по страните ѝ. Вятърът брулеше тялото ѝ. Тя повдигна бавно натежалите си клепачи. Примига невярващо и почувства как устните ѝ се разтвориха от изненада.
Върху удавения в локви път бе спрял кабриолетът на Калгари. Бруно излетя от автомобила и я загърна в сакото си. Настани я на мястото отпред, бутна вратата и притича под ударите на пороя.
Един безкраен миг и двамата останаха безмълвни. Мокри до кости. Вторачени в замъгленото стъкло, по което се стичаше мътна вода.
— Мислиш ли, че вечно ще съм някъде наблизо? Че ще съумея да те опазя от всяка опасност, която изскача пред теб? — Въпросът му отприщи в съзнанието ѝ лавина от догадки. Флора се опита да си представи къде щеше да се намира в момента, ако Бруно не беше долетял с моторницата. Как ли щеше да приключи сцената на случайната среща с градинаря върху същия този безкраен път. И колко ли дълго щеше да ѝ се наложи да стои под дъжда, който блъскаше като освирепяло чудовище капака на автомобила. Чукаше с настървение по стъклата. Чупеше клоните на дърветата отвън. Отнасяше всяка надежда небето да се разведри.
Бруно завъртя ключа. Крайслерът запълзя по калния път. След няколко метра автомобилът спря.
— Не мърдай оттук! — нареди спътникът ѝ. Калгари изтича под навеса на висока желязна врата. Набра комбинацията от цифри върху устройството на стената, върна се няколко крачки назад, разпери сакото над главата на следящата с недоумение движенията му Флора, издърпа я навън и двамата връхлетяха в градината на нова двуетажна вила.
Бруно изкачи на бегом стъпалата, стискайки ръката ѝ. Флора с ужас забеляза как върху плочите под краката ѝ се образува локва.
— На кого е тази къща? — попита тя, оглеждайки високите инкрустирани тавани, пищните полилеи и тежките старинни мебели.
Бруно захвърли сакото върху най-близкия стол.
— Един приятел работи тук като охрана. От него зная комбинацията. — Той нахлу в просторна баня и отвори шкаф с чисти кърпи.
— Ще изчакаме пороят да отмине. После ще те върна в комплекса.
Флора пое дълбока глътка въздух.
— Мислил ли си какво ще обясниш, ако междувременно се върнат собствениците? Или ако автомобилът ти привлече вниманието на съседите? И те услужливо известят полицията?
Бруно размаха ръка.
— Собствениците идват тук веднъж в годината. Както сама се увери, съседи няма. А полицията в момента се е свряла на сухо и нехае за това, какво става по вилите.
Флора поклати глава.
— Могат да те обвинят за нахлуване в чужда собственост, малкия.
Калгари застана зад нея и постави пръст върху най-горното копче на роклята ѝ. Флора усети как по тялото ѝ пробяга непозната тръпка.
— Единственото, за което могат да ме обвинят, красавице, е, че съм луд по теб… — Върховете на пръстите му се плъзнаха по мократа ѝ шия. — А когато човек е влюбен, върши неща, които в очите на останалите изглеждат лудост, но в неговите собствени са най-естественото нещо на света.
— Ти не си влюбен, малкия. Ти си заслепен от амбиции. Обладан си от непреодолимото желание да се видиш успял. Прочут. Богат. — Флора почувства устните на Калгари върху слепоочието си.
— Зная, че искаш да ме накажеш, любима. Избрала си най-мъчителния начин. Като ме раниш с недоверието си… — Той прокара длан по мокрото ѝ рамо. — Не го прави, красавице! В желанието си да накажем някого, често пъти раняваме себе си.
Флора преглътна нервно. Малко мъже умееха да виждат отвъд извивките на тялото. Повечето дори не изпитваха необходимост да го правят. Външната обвивка им беше напълно достатъчна, за да задоволят самолюбието си.