Калгари започна да разкопчава бавно роклята.
— Готвиш се да ме отблъснеш, нали? Не защото си безразлична към мен. А защото си решила да ме удавиш в собствената ми вина… — Бруно издърпа с върховете на пръстите си презрамките и дрехата се свлече на пода.
— Позволи ми да съм до теб! — прошепна умолително той. — Грижата е най-красивото обяснение в любов. А и животът е толкова кратък. Може това да е единственият ни шанс…
Флора вдигна ръце, за да прикрие голотата си.
— Шанс за какво? — извърна рязко глава тя. — За пошло изживяване насред пътя? За глътка измамна нежност в чужда къща? За оскъдна порция лъжи, поднесени щедро под формата на истини? За мизерен къс неискрена любов, изтръгнат от раздърпаните ни души?
Бруно промуши топлата си длан между мокрите ѝ къдрици.
— Всяко сърце някога е било шито. На някои с конци от спомени. На други — с мъниста от любов… — Той я приласка към себе си. — Твоето сърце, красавице, ще го обсипя с толкова нежност, че по него няма да остане нито един шев. Нито един белег от рана. Нито една драскотина от разочарование.
Флора си даде сметка, че трябва да се съпротивлява на пороя от неискреност, който се изливаше върху нея. Но шепотът на Калгари объркваше мислите ѝ. Караше я да вижда безкористност там, където цъфтяха лъжи. Излиянията му замъгляваха погледа ѝ. Признанията му приспиваха бдителността ѝ.
— Ще изтрия спомените ти и ще ти даря нови. Цветни. Вихрени. Незаличими. — Мъжът до нея докосна с устни рамото ѝ. — Понякога ще нахлувам в сърцето ти като ураган. Друг път ще пристъпвам на пръсти. Който няма смелостта да се влюби, никога няма да изживее триумфа на истинската любов… — Бруно я повдигна леко и я отнесе нанякъде. Пред погледа ѝ пробягаха непознати картини. Калгари я остави в центъра на просторна спалня с високи прозорци. Стъклата бяха затъмнени с брокатови завеси. Флора чу плющенето на дъжда, който се изливаше отвън.
Спътникът ѝ се отпусна в дълбок кожен фотьойл. Кръстоса крака и започна да оглежда тялото ѝ. Жадно. Напрегнато. Безцеремонно. Флора се опита да прикрие голата си гръд.
— Имаш вид на богиня, Флора Леони — изрече приглушено той. Флора се огледа смутено. Издърпа лежаща върху близкия стол мъжка риза. Бруно скочи и изтръгна дрехата ръцете ѝ.
— Пред мен ще стоиш разголена, красавице. — Той захвърли ризата на пода. — Открита. Без маска. Без сянка на притворство. Няма да криеш нито мислите, нито желанията, нито плътта си…
Флора примигна неспокойно. Беше неопитна в тази игра на разголване. На сляпо доверие. На отдаване. Бруно прокара пръст по гърба ѝ. Флора потрепери. Усети топлите му длани върху раменете си. Лицето му докосна основата на шията ѝ.
Мъжът до нея вдиша с пълни гърди аромата на кожата ѝ.
— Ухаеш на дъжд — прошепна той. — На земя. На море. На луна.
Флора се усмихна.
— За теб ще остана само един забранен плод, малкия. Колкото и да протягаш ръка, никога няма да опиташ вкуса му…
Бруно поклати глава.
— За мен ще останеш едно неустоимо изкушение, красавице. Неутолима жажда. Вечен копнеж. Стремеж. Съблазън. — Той прокара върховете на пръстите си по извивката на стегнатата ѝ гръд. Флора притвори очи. Мъжът до нея отдръпна ръката си.
— Фантазиите са прекрасно нещо, Бруно. Неприятен е сблъсъкът с действителността…
— Ти не си фантазия, Флора. Ти си най-безпрекословната реалност. Стоиш пред мен. Мога да те съзерцавам. Да те докосвам. Да ти дарявам ласките си…
Флора изви устни в снизходителна усмивка.
— Любовта не е състезание, малкия. Не е облог. Не е надбягване, препускане, прицелване. Любовта е отдаване…
— Точно така. И колкото по-голяма е дарбата на човек да обича, толкова по-красиво е чувството, което озарява душата му…
Флора си даде сметка, че мъжът пред нея е обигран играч. Говореше като човек, спечелил много любовни битки. Действаше като опитен ловец. Не трябваше да го подценява.
Бруно докосна рамото ѝ. Флора задържа въздуха в гърдите си. Устните му се спуснаха към гърба ѝ. Сърцето ѝ заби лудо. Тя задиша учестено.
— Приготвил съм си богато пиршество, красавице. Но смятам да му се насладя разточително. Ще отпивам малки глътки наслада. За да не се задавя. — Флора усети как ръката му проникна между бедрата ѝ. Бруно задържа там топлата си длан. Мъжът до нея се опияняваше от усещането, че добива власт над тялото ѝ. Че е в състояние да моделира мислите ѝ. Че е по силите му да развихря фантазиите ѝ. Че я заставя да бъде смирена. Да тръпне в очакване. Да се оставя да бъде покорена.