Флора задиша тежко. Гърдите ѝ се повдигаха поривисто. Плътта ѝ потръпваше при всеки допир на пръстите му.
Бруно плъзна дланта си върху плоския ѝ корем. Очерта с бавни движения гърдите ѝ. Като скулптор, който извайва формите ѝ. Флора стисна очи. Разумът ѝ нашепваше да го отблъсне. Да сложи край на тази забранена игра. Но някакъв непознат глас, долитащ от дълбините на душата ѝ, проглушаваше сетивата ѝ. Същият този извисяващ се над разума глас я тласкаше в ръцете му.
— Ти си скъп плод, Флора. Рядко цвете, което се готви да разцъфти. Сърцето ми не ми разрешава да те откъсна, преди пъпката да се е разтворила. Преди завладяващият аромат на любовта ти да е запръскал омайните си ухания… — Бруно доближи до прозореца. Повдигна завесата и опря чело в стъклото. Постоя няколко секунди, загледан в проясняващото се небе. Направи крачка назад и издърпа с рязък жест вратата на гардероба.
Погледът му пробяга по редиците със закачалки. Той изтегли дълга тъмна рокля, огледа критично дрехата, доближи, повдигна бавно единия ѝ крак, след това другия, приплъзна плата по тялото ѝ и издърпа внимателно ципа на гърба.
По устните на Флора заигра усмивка. Повечето мъже си представяха, че изкуството се състои в умението да разсъбличаш една жена. Малцина осъзнаваха, че истинското удоволствие се крие в желанието да я обличаш.
— Утре ще върна роклята — изрече нехайно спътникът ѝ.
Флора изпита усещането, че Калгари е навлякъл върху нея нова кожа. Тази нова кожа я караше да се чувства различно. Като някоя друга. Тази някоя друга беше готова да извърши неща, които Флора Леони никога не би си разрешила.
Бруно стисна ръката ѝ и я повлече навън. Сграбчи мимоходом лежащата върху пода мокра дреха и изскочи на площадката пред къщата.
Флора с изненада установи, че стихията е отминала. По листата на дърветата се стичаха кристални капки. Цветята надничаха любопитно над избуялата зеленина.
Бруно издърпа външната врата, настани я на предната седалка на автомобила и запали мотора. Машината изръмжа и се понесе по осеяния с локви селски път. Крайслерът полетя в посока, обратна на вилите в комплекса. Флора примига.
Скоростта я отдалечаваше от живота, в който всеотдайно бе изпълнявала ролята на вярна съпруга. Откъсваше я от миналото ѝ. Въвличаше я в авантюра с неясен край.
Тя облиза пресъхналите си устни. Светът на чувствата е изграден от късове несигурност. Крепи се на чупливото доверие. На крехката надежда, че от тази битка човек ще излезе победител. И няма да бъде ранен. Измамен. Смазан. Сломен.
Флора притвори очи. Не всяко предателство убива. Но всяка измяна оставя белези, някои от които кървят цял живот. Тя прехапа с настървение долната си устна. Не беше готова да се довери на измамника Бруно. Но нищо не можеше да разколебае желанието ѝ да го накара да страда…
20.
Седяха в малък ресторант, сгушен между стари каменни сгради. Край тях се нижеха тълпи от туристи. Бруно държеше ръката ѝ. Върху масата догаряше свещ.
Всичко наоколо напомняше декор от романтичен филм. Сцена, в която Флора участваше за първи път.
— И за мен всичко това е непознато… — Бруно сякаш разчете мислите, които притичваха през съзнанието ѝ. — И аз съм дебютант в ролята на влюбения…
Флора се усмихна. Бруно би изпълнявал убедително тази роля пред всяко нежно създание, способно да го изведе към върха.
— Не е необходимо да се давим в заблуди, малкия. Нито да насаждаме у другия илюзии…
— Лицемерно е да се правим и на безразлични. На безчувствени. На безсърдечни.
Флора се приведе над масата.
— Свикнала съм да се разминавам с разочарованията, Бруно. Да ги прескачам. Да ги заобикалям. Огорченията не ни правят по-силни. Нито по-мъдри. Правят ни по-сдържани. По-мнителни. По-несигурни. По-предпазливи.
Мъжът срещу нея се засмя.
— За нищо на света не бих допуснал да те разочаровам, красавице. Най-съкровеното ми желание е да те накарам да ми се довериш. Да те спечеля. Да те завоювам единствено за себе си.
Той протегна ръка и погали зачервеното ѝ от виното и възбудата лице.
— Твоето сърце е изтъкано от страхове. От съмнения, които разяждат душата ти. От колебания, които не ти разрешават да се отдадеш на малките удоволствия в живота. Които ти пречат да дишаш с пълни гърди. Да живееш така, сякаш всеки миг е единствен. Последен. Безценен. И неповторим.
Флора въздъхна. Животът ѝ беше низ от правила. От норми. От канони. От вечни забрани, които никога не потъпкваше. Тя тръсна глава.
— Понякога да си задаваш въпроси е за предпочитане пред това, да си видял края… — изрече с горчивина тя.
— Зависи от края. Този, който съм намислил да изживеем, е щастлив. — Бруно се приведе към нея. — Никоя жена не би устояла на изкушението да участва в роман с щастлив край. Дори ти, Флора Леони, не би се отказала от тази роля.