Събеседникът ѝ отпи от виното.
— Краят често пъти е само ново начало. — Той стисна малката ѝ длан. — Единственият принцип, на който е подвластна любовта, е този на безумието. На отърсването от веригите на разума. На отдаването. Без резерви. Без задни мисли. Без страхове.
Оглушителен камбанен звън разбуди околността. Флора отброи осем равномерни удара.
— Време е да се прибирам… — прошепна задавено тя.
Бруно направи знак на момчето да донесе сметката. Загърна жената до себе си в сакото си и я привлече към гърдите си. Двамата закрачиха по тясната калдъръмена улица.
Флора усети топлината на тялото му. Онази непозната тръпка, която я нападаше всеки път, когато Бруно беше до нея, отново пропълзя в стомаха ѝ. Тя притвори очи.
Наоколо се нижеха тълпи от непознати лица, които никога повече нямаше да срещне. Прелиташе шепот. Изригваха смехове. Въпреки това, тя се чувстваше удивително сама с този млад мъж, който се опитваше да насади в съзнанието ѝ заблудата, че е искрен. Да я убеди, че това, което се случва в момента, е част от ненаписан житейски сценарий, който ще има продължение.
Бруно блъсна малка желязна врата и я поведе по тясно каменно стълбище. Ръцете му притискаха тялото ѝ. Дъхът му пареше страната ѝ.
Той я въведе в сумрачна мансарда и без да я освобождава от прегръдката си, смъкна сакото от раменете ѝ. Пръстите му издърпаха трескаво ципа на роклята.
Флора забеляза в дъното на помещението петно приглушена светлина. Бледият лъч заигра пред погледа ѝ като сигнал за опасност. Тя усети устните на Бруно върху рамото си.
Цял живот се опитваше да набележи опасностите. Да отблъсне заплахите. Да предвиди развръзките.
Ръцете му я повдигнаха леко и я отнесоха в просторна спалня, по стените на която пълзяха причудливи фигури мрак. Бруно потърси в тъмното малко устройство и в миг пред очите ѝ лумнаха пламъци. Флора примига и се загледа в бумтящата под напора на огъня камина.
Мъжът до нея захвърли устройството и я положи върху дебело рунтаво руно, с което бе постлан подът. Допирът създаде у нея усещането, че се намира в ръцете на ловец. На човек, който най-безмилостно ще изтръгне сърцето ѝ. И най-безцеремонно ще го захвърли в огъня.
През премрежения си поглед Флора мерна чертите му. Ловецът беше млад. Красив. И пращеше от сили. Тя се усмихна. Злото невинаги е с отблъскващо лице.
Флора изпита усещането, че това, което се случва в момента, е част от нечий друг живот. Нейният делник беше подреден. Подчинен на правила. Нижещ се в релси. Без отклонения. Без изблици на страст. Без разточителство на чувства.
Тя облиза устни. Мъжът над нея не бързаше да я превърне в жертва на желанията си. Искаше да я заслужи. Да я завоюва. Да я запази в колекцията си като безценен трофей.
Флора се отпусна в ръцете му. Бруно Калгари можеше да прави с нея, каквото пожелае. Щеше да го остави да се наслади на усещането, че е негова. А след това щеше да го накара да осъзнае по твърде болезнен начин, че никой на никого не принадлежи в този живот. Наши са единствено заблудите ни.
Тя почувства влажните му устни върху изтръпналата си плът.
Удоволствието, което изпита, разтърси тялото ѝ. Изригна като гейзер, който пръсна в съзнанието ѝ парещи капки наслада.
Бруно я притисна към гърдите си. Дари ѝ дълга целувка, в която пролича нетърпението му да я покори.
Беше ѝ обещал да заличи следите от насилието. От грубия напор на инстинкта. От бруталния подтик да ѝ отнеме правото на избор. От пиянския порив да я направи своя.
— Повече нищо не може да те отдалечи от мен… — Бруно погали страната ѝ. — Нито времето. Нито разстоянията. Нито разклатеното ти чувство за дълг към някой друг. — Той я дари с поглед, в който проблесна възбуда. — Мисълта за теб ще ме изпълва с копнежи. Срещите с теб ще осмислят дните ми. Любовта ми към теб ще краси живота ми.
Флора се усмихна. Младостта беше времето на илюзиите. На големите надежди. На красивите заблуди. Тя пое дълбока глътка въздух. Големите надежди в този живот обаче често пъти са съпътствани с големи разочарования…
Епилог
Бруно стискаше ръката ѝ, опитвайки се да си пробие път сред тълпата, която заливаше тясната калдъръмена улица. Флора се чувстваше завърнала се в собствената си кожа. Всичко наоколо изглеждаше прекалено светло. Самата тя виждаше ясно. Беше настъпил моментът на пробуждането. На отърсването от заблудите. На проглеждането.
Съвсем скоро щеше да се завърне в живота, от който беше избягала. В света на Карло Леони и безусловните представи за достойнство, вярност и чест, които бе градила.