Флора си даде сметка, че трябва да го отблъсне. Налагаше се да му обясни, че намеренията му са пошли. Грозни. И пагубни. Че играта е към своя край. Оттук нататък пътищата им се разделят. Нейният поема обратно към света на Карло Леони. Неговият продължава към обсебващата любов на Рамона. Към покровителствената грижа на дон Касио. Към смазващата несигурност за утрешния ден.
Бруно разкопча бавно роклята ѝ. Тя усети устните му върху рамото си и притвори очи. В ласката му прозря нетърпението да я има отново.
Флора се отпусна в ръцете му. Страстта му я завладя. Желанието му я обсеби, погълна и покори. Близостта му избута в ъгълчетата на съзнанието ѝ разяждащата сянка на съмненията.
Тя се усмихна. Изкушението винаги дава възможности за избор. Да му се поддадеш. Или да устоиш. Неприятното е, че каквото и да избереш, след това съществува вероятност да съжаляваш…
Слънцето плуваше над линията на хоризонта, отпуснато в последната прегръдка на деня. Крайслерът зави по алеята. Гледката, която изскочи пред погледа ѝ, я обърка до такава степен, че Флора заби нокти в кожената тапицерия на седалката. Тя усети как дъхът ѝ спря. Сърцето се преобърна в гърдите ѝ. Кръвта замръзна в жилите ѝ.
Пред вилата бе паркиран автомобил. Огромен, лъскав, нов автомобил, който представляваше недвусмислено доказателство, че Карло беше пристигнал. Бе наел кола от летището и я очакваше. Само след миг съпругът ѝ щеше да се сблъска с неспособността ѝ да даде логичен отговор на всичко, което се бе случило през последните дни.
Флора захапа с настървение долната си устна. Всяко безумие има своя край. Карло идваше, за да сложи нещата по местата им. Да прибере в граници разпилените късове на чувствата ѝ. Да възвърне равномерния ритъм на съществуването ѝ.
— Играта приключи, малкия! — Флора почувства, че диша с усилие. Слепоочията ѝ пулсираха. Гърдите ѝ се повдигаха учестено.
Бруно Калгари поклати глава.
— Не, красавице. Нашата история едва сега започва… — Той стисна треперещата ѝ длан. Флора издърпа пръстите си.
— Вече съм неизменна част от живота ти… Най-важната част… — Шепотът му я стресна. Флора се вторачи в отблясъците на слънцето върху автомобила отсреща.
— Знаеш ли защо съм ти жизнено необходим? — По устните му пропълзя усмивка. — Защото пробуждам възторзите ти…
Флора сбръчка вежди.
— Изчезни, Бруно! — Тя посегна към дръжката. Спътникът ѝ сграбчи китката ѝ. Флора изпита болка.
Някои раздели носят белега на ограбване. Други създават усещането за пречистване. Трети са неизбежни. Наложени от обстоятелствата. Неотложни. Неминуеми. Именно те са най-болезнени. Отварят рани, които кървят цял живот.
— Прочистването от гнили чувства винаги е оздравително, красавице…
Флора изтръгна ръката си. Изскочи навън и се затича по витото мраморно стълбище. В мига, в който стъпи върху площадката, вратата пред нея се разтвори. На прага изникна висок русоляв мъж.
Бруно се приведе напред и примига. Новодошлият с нищо не напомняше всемогъщия Карло Леони. Непознатият беше млад. Снажен. И красив. Лицето му излъчваше самоувереност. Чертите му издаваха благородство. Мъжът привлече задъханата Флора към себе си. Притисна я към гърдите си и я целуна по зачервеното от вълнение лице. Бруно стисна юмруци.
Флора Леони беше най-голямата лъжкиня, която някога бе срещал. През цялото време повтаряше, че очаква съпруга си, а всъщност бе чакала любовник.
— Симпатичен младеж…
Бруно извърна рязко глава и изгледа злобно изникналия до отворената врата на автомобила Фабрицио.
— Дошъл е да я вземе…
Бруно изпита непреодолимо желание да стисне спасителя за гърлото. Да изкачи онези няколко стъпала, да нахлуе в апартамента и да измъкне Флора от ръцете на непознатия. Да я отведе далече оттук. Да я запази единствено за себе си.
Той изскочи навън и блъсна с ярост вратата. Зърна върху площадката фигурата на непознатия. Новодошлият издърпа огромен куфар. Бруно се вторачи в мускулестите ръце на съперника. В гладко избръснатото лице. В отмерените движения, в които прозираше дразнеща самонадеяност.
Онзи заслиза с багажа по стълбите. Бруно тръгна натам. Искаше да зърне лицето ѝ. Да съзре вината в погледа ѝ. Фабрицио го дръпна за лакътя.
— Не го прави!
Калгари отскубна ръката си и изгледа спасителя с презрение.
— Разкарай се оттук! — изсъска той.
Появата на Флора накара двамата мъже да затаят дъх. Жената върху площадката изглеждаше различно. Възвърнала самообладанието си. Излъчваща спокойствие. Красива. Далечна. И чужда.
Непознатият намести куфара в багажника. Пое от ръцете ѝ малка пътна чанта. След това изкачи отново стълбите и потъна във вътрешността на апартамента.