Флора стъпи върху алеята и приглади ефирната рокля към тялото си. Бруно се спусна към нея. Издърпа я грубо зад ъгъла и долепи гърба ѝ към зида.
— Това, което си намислила, няма да стане, красавице. Няма да те деля с никого, чуваш ли? — изрече възбудено той.
Флора не чуваше. Мислите ѝ бяха заети с друго. Тя вдигна очи. Долови в погледа му ранимост. Разколебана твърдост. Засегнато честолюбие.
Запита се дали трябва да му довери истината. Или е по-разумно да го остави да се дави в заблудите си. Дали да свали от плещите му тежестта на съмненията. Или е по-справедливо да го накара да се гърчи в спазмите на болезнена безпомощност.
Флора облиза устни. Случайността сама ѝ подхвърляше наказание, достойно за вината му. Красавецът Калгари най-после щеше да получи онова, което заслужаваше. Догадки, които да го мачкат. Несигурност, която да го задушава. Съмнения, които да му пречат да диша. Да вижда. Да разсъждава.
Тя вдигна бавно очи. Бруно имаше вид на човек, който се е докоснал до най-светлия си блян, но след това безразсъдно го е оставил да отлети.
По устните на Флора заигра усмивка. Щеше да го остави да опита горчивия вкус на ревността. На онази бясна, неукротима, бушуваща стихия, която брули чувствата и не ни разрешава да виждаме ясно.
Бруно обхвана с длани лицето ѝ. Взря се в очите ѝ, сякаш искаше да съзре в тях присъдата си. Той долепи устни до нейните. Целуна я дълго, отчаяно и страстно. Като човек, който се прощава с мечтата си.
Флора притвори очи. Смисълът на присъдите е в тържеството на справедливостта. А справедливостта налагаше да го освободи от тежестта на терзанията. Да му довери, че онзи млад и красив мъж наистина е неговият най-голям съперник. Но в същото време е и неин син.
— Ако се скриеш от погледа ми, догодина ще те чакам отново тук. По същото време. На същото това място. — В гласа му прозвуча молба. Отчаяние. Безпомощност. Флора пое дълбока глътка въздух.
Никога повече нямаше да стъпи на това място. Тук бяха нарязали на късове душата ѝ. Бяха разбили на милиони парчета сърцето ѝ.
Тя се отскубна от ръцете му и издърпа вратата на автомобила. Настани се на предната седалка и заби поглед в белите плочи на алеята. В този миг пред очите ѝ се разстлаха късове самота.
Младежът на площадката заключи апартамента, подаде картата на момче от персонала, бутна последните вещи в багажника и седна зад волана. Флора стисна очи.
— Догодина. По същото време. На същото това място — повтори трескаво тя.
Автомобилът се спусна по прашния криволичещ път. Флора повдигна бавно клепачи. Всичко на този свят е въпрос на гледна точка. За да си щастлив, трябва просто да погледнеш нещата от ъгъла, под който изглеждат красиви.
Тя зарея поглед над притихналия залив. В гърдите ѝ се надигна неутолим копнеж за щастие. Непозната възбуда завладя сетивата ѝ.
Флора облегна глава назад. В сърцето ѝ се прокрадна неовладян порив да изживее една нова младост. Една вихрена страст. Една напориста, пламенна, съдбовна и непокорна любов.
Тя пое с пълни гърди глътка наситен с аромата на море въздух. Щеше да се върне. Догодина. По същото време. На същото това място. Защото човешката природа е сляпа. Глуха. Безразсъдна. В надпреварата с времето човек пропуска най-важните си срещи.
Флора намести слънчевите очила върху лицето си. На тази среща имаше намерение да се яви. Защото човешкото сърце разполага с доводи, които разумът не познава. Не е в състояние да приеме. Да осмисли. И да разбере.
Тя притвори очи. По устните ѝ затрептя усмивка. През съзнанието ѝ притича непоклатимата увереност, че цялата суета, амбиции и преследване на цели изглеждат маловажни, когато осъзнаеш, че единственото важно нещо в този живот е до теб да стои човек, който те разбира без думи, обича без корист и подкрепя без резерви.