Флора размаха ръка, за да не разреши на прахоляка да нахлуе в дробовете ѝ. Лицето ѝ се сгърчи, тя се разкашля, после с изненада проследи как предната врата на кабриолета се отвори. От вътрешността излезе млад мъж, който недвусмислено я покани да се настани в колата.
Селянинът с велосипеда се бе отдръпнал към редицата ниски мандаринови дръвчета и наблюдаваше с неподвижен поглед сцената.
Флора размаха отново ръка, за да разпръсне лепкавия прах, който полепваше в ноздрите ѝ. Задръстваше гърлото ѝ. Пречеше ѝ да диша. Тя не успя да се пребори със спазъма, който задуши гърдите ѝ. Преви умореното си тяло. В очите ѝ бликнаха сълзи.
— Добре ли сте? — Нечия здрава ръка стисна лакътя ѝ. Флора се изправи бавно. Примига и се вторачи в чертите на мъжа, който стърчеше до нея. В гласа му прозвуча загриженост. Върху лицето му се откроиха белезите на неподправена тревога.
Бруно Калгари прихвана талията ѝ и я поведе към автомобила.
— В комплекса ли отивате? — попита той, настанявайки я на предната седалка. Флора кимна. Калгари натисна педала на газта.
— Накъде се бяхте запътили? — Мъжът зад волана увеличи скоростта. Флора заби нокти в дръжката над главата си.
— Разхождах се — обясни нервно тя, опитвайки се да овладее объркването си. — Не бих искала да ви отклонявам. Вероятно отивате в града…
Бруно не отговори. Флора зърна огромната табела за разклонението към комплекса.
— Нямах представа, че се намирам толкова близо… — призна с въздишка на облекчение тя. Върху устните на младежа пропълзя усмивка.
— Нямате представа от още толкова други неща… — изрече многозначително той.
Бруно изчака търпеливо плъзгането на тежката желязна врата по релсата. Махна дружелюбно на служителя на пропуска. След това зави по алеята.
— Ще сляза тук. — Флора разкопча предпазния колан, но мъжът зад волана сякаш не чу думите ѝ. Крайслерът изкачи височината към вилата ѝ и спря пред входа.
— Благодаря — изрече сухо тя. Намести очилата върху лицето си и стъпи върху нагорещените плочи. Не чу шума от потеглянето на автомобила, но не извърна глава. Заизкачва бавно стъпалата към апартамента. Бутна електронната карта в устройството. На прага я лъхна хлад. Тя затвори безшумно вратата и пристъпи към прозореца.
Красавецът Калгари бе стиснал волана и не отделяше упоритите си очи от стъклото, зад което обърканата Флора Леони се бореше с хаоса на мислите си.
4.
През цялата вечер Флора остана в стаята си. Направи опит да чете, но скоро се отегчи и захвърли книгата. Превъртя каналите на телевизора, пусна музика, издърпа вратата на терасата и пое с пълни гърди глътка наситен с аромата на жасмин въздух.
Подпря длани върху перилата и огледа небето. Огромното мътно око на луната надничаше любопитно от тъмния свод. Флора сведе поглед към алеите, очертани от матовите отблясъци на лампите. Съседните вили тънеха в мрак. Обитателите им играеха билярд, наливаха се с коктейли, а след броени минути щяха да проследят със затаен дъх виртуозното изпълнение на красавеца Бруно и неговата любима.
Флора усети студ и загърна раменете си с дебел кашмирен шал. Отпусна се в люлеещия се стол и изпита внезапно желание да позвъни на Карло.
Въпреки обзелия я порив, не посегна към телефона. С Карло не разговаряха безцелно. Безпричинно. Без конкретен повод. Съпругът ѝ беше човек, който пестеше времето си. Думите си. Емоциите си. Освен това, Карло Леони имаше принципи, които никога не потъпкваше. Ставаше рано, хранеше се оскъдно, говореше пестеливо. Единственото разточителство, което си разрешаваше, беше времето, което отделяше на съпругата си. И подаръците, с които я засипваше. Почивката на този приказен бряг беше един от тези щедри подаръци. Флора прие с възторг предложението да изкарат няколко безгрижни дни заедно.
Тя задържа въздуха в гърдите си. За Карло работата беше не просто начин на съществуване. Беше вид духовна дисциплина. Съпругът ѝ бе изградил мощна промишлена империя и като всеки император, не отстъпваше и късче от завоюваната територия на противника. Беше вечно нащрек, готов да отблъсне всяко непредвидено нападение. Спеше леко, в очакване звъна на телефона. Излизаше рано и се прибираше след полунощ. Живееше повече в офиса, отколкото в дома си.
Откъм брега долетяха смразяващите звучи на мрачна барокова симфония. Флора трепна и впери поглед в поклащащите се клони на дърветата. Притвори очи и си представи как Бруно Калгари пристъпва самоуверено, гордо и властно. Погледът му излъчва суровост. Движенията издават непоколебимост. Той протяга ръка и притегля към себе си беззащитната кошута.