Флора се засмя.
— Обичам дълбоко, искрено и всеотдайно съпруга си… — Тя се стресна, когато смисълът на признанието долетя до съзнанието ѝ.
— Отдавна ли сте омъжена?
— Откакто се помня — засмя се тя. — Омъжих се на деветнадесет…
— Съпругът ви е щастливец…
Флора издаде напред красивите си устни.
— А вие сте ласкател…
Дон Касио прие забележката като комплимент.
— Аз, скъпо момиче, съм един свадлив и никому ненужен старец. Създадох трупата, за да осигуря работа на пиленцата. И да успокоя сърчицето на моето малко момиче. Детето ми живееше в постоянен страх, че хубавецът Бруно някоя сутрин ще отлети нанякъде и няма да го види повече. Сега слънчицето ми е щастливо. И грее от любов…
Флора се запита, възможно ли е врял и кипял в житейските неволи човек като дон Касио да вярва в подобни небивалици. Ако Бруно решеше да разпери крила и да отлети, никаква трупа и никаква натрапена любов нямаше да е в състояние да го задържи.
— Вие сте много сладкодумен събеседник… — Флора отмести чашата и се изправи. — Но вече закъснявам за тренировката по тенис… — думите ѝ прозвучаха като зле скалъпено оправдание.
Дебелакът кимна. Едрото му туловище се разтресе в кашлица на заклет пушач. Той проследи отдалечаващата се фигура на непознатата. След това отмести поглед към двойката на плажа.
Неговото скъпа Рамона се бе изтегнала блажено върху гърдите на негодника Бруно. Изглеждаше спокойна и доволна.
Дон Касио поклати глава. Това щастие нямаше да продължи вечно. Но самият той би дал и живота си, за да поддържа, колкото е възможно по-дълго, илюзиите в сърцето на своята единствена и любима дъщеря.
6.
Флора прекара предобеда на кортовете за тенис. Обядва няколко резена зряла папая и се прибра в апартамента. Имаше нужда от сън. От дълбок, дълъг и непробуден сън.
Тя се отпусна в широкото легло. До унесеното ѝ в дрямка съзнание долетя звънът на телефона. Но Флора не помръдна. Не протегна ръка. Не вдигна слушалката. Защото беше убедена, че този разтърсващ звън е част от съня.
Телефонът продължи да звъни настойчиво. Флора отвори бавно очи. Заби поглед в тавана, постоя няколко секунди неподвижно, след това посегна към апарата.
Гласът на Карло долетя като от отвъдното. Съпругът ѝ се опита да ѝ обясни нещо, което тя не разбра. Връзката прекъсна за миг, след това в ухото ѝ се разнесе оглушителен сигнал.
— Какво правиш в Лисабон? — попита тя, чувствайки се напълно разбудена. — След два часа трябваше да си тук…
Карло Леони заговори за проблем, чието решение било единствено в неговата компетентност. Флора не слушаше. Единственият проблем в момента беше поведението на човека, с когото живееше от години. Нейната пословична наивност. И онази изнервяща класация на важните неща в живота, в която самата тя винаги заемаше незавидното второ място. Скромната ѝ личност се нареждаше неизменно след работата на Карло. След служебните му ангажименти. След вечно изникващите в предприятията проблеми.
Флора натисна бутона, без да дочака края на обясненията. Захвърли апарата и изпъна тялото си върху широкото легло.
Ролята на скучаеща съпруга не ѝ допадаше. Още утре щеше да събере багажа и да се махне оттук.
Тази мисъл вля в душата ѝ успокоение. Недоловим полъх отвя гнева, който само допреди миг душеше гърдите ѝ. Раздразнението ѝ потъна в бездна от безразличие. Към Карло, към работата му, към вечно изскачащата липса на време. Тя притвори очи.
Разочарованията не ни правят по-силни. Нито по-мъдри. Правят ни по-мнителни. По-сдържани. По-несигурни. По-предпазливи.
Флора повдигна бавно клепачи. Самата тя отдавна бе станала недоверчива. Изпълнена с подозрения. И неспособна да разтвори пред когото и да е душата си.
Когато се събуди, изпита усещането, че е спала с дни. С месеци. С години. Мракът навън бе погълнал всичко. Огромното, изцъклено око на луната надничаше зад разпокъсан облак. Звездите примигваха вяло върху тъмния свод. Флора се изправи и бутна крилото на прозореца.
Морето изглеждаше мрачно, сърдито и гневно. Високи, прииждащи с тътен вълни се разбиваха с ярост в скалите. Вятърът вилнееше в клоните на дърветата. По алеите не се забелязваше жива душа.
Тя облече тънък панталон, блуза с яка, сложи на краката си обувки с ток, прибра буйната червеникава коса, грабна електронната карта и напусна апартамента.
Когато застана в края на алеята, вдигна поглед към прозорците на съседната вила. От никъде не струеше светлина. Дори бурята не бе в състояние да разколебае желанието на обитателите да изживеят всяко мимолетно приключение. Да се изправят срещу всяко нетрайно изкушение. Да опитат вкуса на всяка лъжлива съблазън.