Алекс Болдин
Сезонът на маслините
Първата ноемврийска слана падна неочаквано, след един топъл и мек ден на сиромашкото лято. Утринта беше мъглива. Есенното слънце жадно се опитваше да пробие мрака и да докосне с гальовните си топли лъчи пожълтялата трева и окапалите дървесни листа. Когато бялата влажна пелена на мъглата най-сетне се вдигна, кристалчетата лед по локвите, милвани от слънчевата светлина, заблестяха меко в разноцветна палитра от отблясъци. Дърветата, с оголелите си черни клони, поскърцваха тъжно, меланхолично. Дали своя плод те с тревога и примирение очакваха идването на зимата. Няколко едри мушмули, мокри и унили бяха приютили семейство дребни паячета. Тяхната старателно изплетена ефирна мрежа потрепваше нежно, натежала от ситните капчици студена роса.
Прозорецът на дърводелската работилница светеше от рано. Трябваше да се изпълнява една жизнено важна поръчка и Цеко, майстор-дърводелеца настойчиво чукаше и режеше нещо от тъмни зори. Банцигът просвистяваше тревожно. Спираше за кратко. Няколкото удари от чук отекваха глухо, а след туй сребристата му лента отново захващаше стремителния си шеметен бяг. Най-сетне обещаната на Коста прозоречна дограма бе завършена. Трябваше само да я покрие с безир и да я остави да поизсъхне. Единият слой беше положен. Докато хване добре, можеше да запали цигара и да отмори.
Цеко бръкна в джоба на изпокъсания си панталон, извади пакета с цигари и го опипа с отчаяние.
Бяха останали само две, леко смачкани но истински ароматни папироси. От една седмица бе привършил парите и минал на вересия при Тано бакалина. Снощи, с много уговорки, Тано му премери четвърт евтино сирене, уви го в сива амбалажна хартия, отряза половин черен хляб и му ги подаде намръщен и клатещ с глава. Всеки си е с проблемите. На Тано му трябваха пари за да закупи нова стока. Имаше му обаче доверие. Знаеше, че когато изкара някой и друг лев, Цеко винаги без забавяне си плащаше борчовете.
Дърводелецът все пак се реши. Секна клечката кибрит и запали цигара. Пое дълбоко въздух и стана за да отвори вратата на работилницата, защото ситния дървесен прах, както и цигарения дим след малко щяха да го подкарат на кашлица.
В момента в който отвори вратата, той трепна изненадан и отстъпи назад. На няколко крачки пред него стоеше малко хлапе. Беше слабичко, някъде около четири или пет години. Русата му косица беше разрошена. Очите му сини и огромни, сякаш отразяваха цялото учудване на света. По бледите бузи, още се стичаха незасъхнали скорошни сълзи. Беше захапало показалец с една чисто детска нерешителност и боязън. Малко сиво якенце пристягаше тесните му рамене. То не бе закопчано, защото липсваха копчета. Бялата някога фланелка под него беше разкъсана на няколко места. Платнените дочени панталонки, пристегнати към кръста му с конопена връв, бяха несъразмерно големи за крехкото му телце.
Стоеше тихо и гледаше любопитно машината която дърводелецът бе оставил да върти на празни обороти. Изненадан от неочаквания си посетител, Цеко се присегна и изключи прекъсвача на банцига. Отупа ситната бяла дървесна прах наслоила се по работния му комбинезон и пристъпи към хлапето. То трепна боязливо, свали ръчичката си и го загледа някак смутено, като бито кутре, изнемощяло и виновно.
— Как се казваш, юначе? — клекна пред него и го погали по рошавата главица.
— Гошко…
— Значи ти си Георги Победоносец! Знаеш ли кой е Георги Победоносец? Оня воин който е сразил страшната ламя! На колко годинки си бе Георги?
— На пет… — изрече вече по-уверено момчето, подсмъркна сопола и ведра сянка пробяга по лицето му. Не посочи с пръсти а го каза на глас. Значи е будно и интелигентно това хлапе.
— А ти какво правиш, чичо?
— Ами какво ли? Правя един прозорец за една къща. Това е банциг. Ела, ела да видиш машината. Старичка е но ми дава хляба насъщни. — Той хвана момчето за ръка и го заведе до машината.
Малчуганът бе очарован. Очите му се бяха разширили от възхищение. Протегна ръка, пипна плота, след това и прясно безиросания прозорец. Явно тая машина за рязане на дърво му се стори много интересна.
Ръката на детето студенееше в неговата. То залитна неуверено и замълча. Цеко го погледна внимателно. В цялата му стойка и фигура се четеше силно изтощение и отмала. Колко ли време не беше яло това дете? Какъв беше дървен като занаята си, дървен и недосетлив…
— Ела Гошко, ела и седни тук на тоя стол.
„Столът“ беше едно късо, отрязано парче от буков дънер, на който беше сковал импровизирана облегалка. При цялата теснотия и бъркотия в дърводелската му работилница, това бе единствената мебел, на която си позволяваше да поседне когато се умори.