— Тя не се буди, чичо…
— Цеко разбра. Старицата беше починала. Странно примирение бе изписано на лицето и. Изстиналият и поглед гледаше тъжно някъде далеч, може би към прекрасния и неясен свят на отвъдното. Беше се примирила и се бе предала в ръцете на Господа. Беше се надявала и повярвала, че внучето и ще иде при оня близък роднина. Ще иде и ще бъде гледано грижовно. Ще бъде нахранено. Останала сама, тя спокойно и примирено бе прегърнала Смъртта.
Цеко пристъпи тихо, навел глава. Прекръсти се бавно и леко, нежно, сякаш гали цвете, и затвори очите.
В сумрака на залязващия ден се чуваше само неутешимото детско хлипане и неловкото подсмърчане на дърводелеца.
— Гошко… — задавено промълви той. Знаеш ли, че баба ти не е те е напуснала. Тя е там горе и те гледа. Не плачи. Тя иска да не плачеш за нея. Казва ти, че е отишла там където е много хубаво и красиво. Винаги когато пожелаеш ще бъде край теб само, че има едно нещо… Няма да можеш да я виждаш… Ще бъде край теб и ще ти говори когато пожелаеш. Ще се грижи за теб и бъдещето ти. За да я чуеш, само трябва да затвориш очи и да си представиш, че е до теб. Чак тогава ще разбереш какво ти казва.
— Бабенце… Вярно ли е? Кажи ми, вярно ли е?
— Вярно е момчето ми, вярно е. Щом аз ти го казвам, вярно е. Още не съм лъгал и мамил никого през живота си. Вярно е… Хайде! Хайде да идем сега у дома и да ти прочета една хубава приказка. Знаеш ли, имам една много стара книжка с приказки на българския писател Ангел Каралийчев. Преди много години моя дядо ми я четеше. Там има една прекрасна приказка за юнака, ламята и златната ябълка. Хайде, момчето ми… Хайде!
Излязоха от старата схлупена къщичка, хванати за ръце. Тръгнаха бавно на запад, натам където залязваше слънцето. Последните му лъчи се заиграха по мокрите от сълзи бузи на малчугана. Той бе повдигнал главица към добрия чичо. Гледаше го унесено и слушаше омайните и насърчаващи думи. Беше спокоен, защото най-сетне бе срещнал жестоко отнетата му от живота надежда и доброта.
— Виждаш ли там? Хей там, на юг… Там е Гърция. Там растат маслините. Сега там има и наши българи-берачи. От сутрин до вечер берат маслини. Ядат на воля маслини. И ние с теб ще ядем утре маслини. Ще ядем колкото ни душа иска, едри, черни, ароматни и слабо горчиви маслини. Този път Тано — бакалина няма да се мръщи, защото ще му платя с честно спечелени пари.
Знаеш ли Гошко, кое е най-хубавото, за което ни уважават хората? Най-хубавото е да живеем честно и да не мамим. Когато вземаме на вересия, трябва винаги да си връщаме без забавяне дълга. Тогава ще ни уважават.
— Я ми покажи сега къде е Гърция? Къде е страната на маслините, момчето ми?
Хлапето се усмихна, последната му сълзица бавно се отрони и падна в повехналата трева. Друга повече не се появи. То вдигна ръчица. Показалецът му сочеше на югозапад, натам където, в пурпурно златната пелена от облаци залязваше слънцето.