Пламъчета на живота, безкраен като нощното небе. „Ако искаш, ще те почакам“ — каза му тя на сбогуване. Ще минат още четиридесет или петдесет години. Той ще се умори от далечните космически пътища, ще грохне, ще го нападнат болести, ще го налегне старостта. И тогава, кой знае, може би ще му се прииска да започне всичко отначало? През всичките тия дълги години някой ще го чака на тази планета. Времето няма власт над човешката същност, над добрината, над любовта. Сега, когато затвори кръга, той разбра, че пътят, които някога го отведе от далечната Реана през бездната на пространството и времето, се върна в своята изначална точка. През белезникавата мараня на мъглата Ротанов видя образа на жена, родена на тази планета преди хилядолетия. Жена, която независимо от всичко той намери отново тук и отново я загуби. Пътят на живота беше безкраен. Той бе в началото на нов кръг.