— Не правете това! — извика Ротанов и се спусна напред. Ала вече беше късно. Шишето падна от ръцете на Дубров, гъстите маслени капки потекоха по страните му. Секунда те се гледаха в очите, без да помръдват. Постепенно лицето на Дубров започна да пребледнява, кожата му сякаш стана по-прозрачна, а цялата му фигура странно се отпусна. Изчезнаха раменете му, брадичката му безсилно клюмна на гърдите. Пред очите на Ротанов дрехите на Дубров взеха да се свиват, като горнище на футболна топка, от която са изпуснали въздуха.
След миг дрехите му заедно с раницата се превърнаха в безформена купчина. Лъчът на фенерчето хвърляше върху пясъка резки сенки. На Ротанов му се стори, че полудява. Той се спусна към дрехите и ги сграбчи, сякаш се надяваше да задържи нещо. Сетне внимателно пусна якето на земята, все едно че беше от стъкло. Обърна наопаки панталоните, надникна в празните обувки, като че ли очакваше да открие там причината за безследното изчезване на Дубров.
Обратният път за Ротанов се сля в един безкраен шибащ поток от клони и листа. Когато най-после дотича до оградата, дрехите му висяха на парцали, върху издрасканата му кожа бяха избили капчици кръв. Сега ще трябва да мине през пълния цикъл на дезинфекция и профилактика… Закъде бързаше? Ръцете му стискаха раницата. Преди да тръгне, той механично напъха в нея дрехите на Дубров. Не можеше да повярва на очите си и сега само трезвата мисъл му помагаше да запази разсъдъка си. Всичко, което видя, можеше да бъде халюцинация, предизвикана от отровните изпарения на гърмящите кълба. Краката му сами го доведоха до къщата на Дубров. На позвъняването автоматът любезно му отвори вратата на преддверието.
А това означаваше, че домакинът си е в къщи.
Дубров лежеше на леглото. Когато видя Ротанов, той енергично скочи на крака. Така става човек, който още не е успял да заспи и е полегнал само преди минута. Така става човек, който живее в непрекъснато очакване на опасността. Без да крие иронията и омразата си. Дубров втренчено огледа застаналия на Прага Ротанов.
— На какво дължа това неочаквано нахълтване?
— Нищо ли ви няма?
— Както виждате. А какво трябваше да ми има?
Ротанов вече се овладя.
— Защо напуснахте селището преди час?
— Имате халюцинации, инспекторе. Често се случва в периода на цъфтене на кълбата.
— А може би ще започнете да ме убеждавате, че това не са вашите дрехи? — Ротанов изтърси на пода събраните в храсталаците парцали. Дубров стана, отиде до гардероба и го отвори. Подредени, на закачалките висяха неговите работни дрехи. Ротанов не можеше да прецени дали всички са на мястото си, но това не променяше нищо. Историята заприлича на някакъв чудовищен фарс.
Непосредствено зад селището, разсичайки веригата от ниски хълмове, речната долина се разпростираше нашироко и напълно се губеше в пясъците и камънаците на пустинята. Сивкаво-зеленикавата почва изглеждаше безжизнена и не радваше окото. Ниският корпус на всъдехода, покрит с изпъкнал прозрачен капак, прехвърли гребена на последния хълм и се гмурна в безкрайната, до самия хоризонт, мараня на реанската пустиня. Освен водача в кабината бяха още Ротанов и Крамов. Климатичната инсталация работеше нормално и въпреки това по някакъв тайнствен начин усещането за знойна жега проникваше вътре. Нямаха настроение за разговор. Думите сякаш застиваха на устните им. Струваше им се, че всъдеходът стои на едно място, все едно че беше част от пустинята и се беше сраснал с повърхността и здраво и завинаги, дори полюшването и друсането не можеха да прогонят това чувство. Хидравличните ресори работеха с пълно натоварване. Първичното лице на планетата не бе насечено от пътища, прокарани от човешки ръце. На Реана цареше хаос, пред който беше безсилна дори хилядогодишната работа на водача. Тук имаше вода, но тя бе на такава дълбочина, че не стигаше до повърхността. Докъдето ти стига погледът, се простираше безводна пустиня, само на едно-единствено място не бе така. В Долината на гърмящите кълба.