Луан Райс
Сезонът на розите
Обичаме да се хвалим с успехите си, с красивите си къщи и градини и с щастливите си бракове.
И отвръщаме поглед от болката, от черните облаци в очите на мъжа до нас.
Пролог
Сватбата ми беше мечта за всяко момиче. Дори и сега, след девет години, като се връщам към най-съдбовния ден в живота си, се чувствам като героиня от онези вълшебни приказки, дето винаги завършват с думите: „Три дни яли, пили и се веселили…“
Тържеството се състоя в градината на баба, точно над скалистия бряг на Лонг Айланд, в Хабърд Пойнт. Беше прекрасна слънчева утрин в началото на юли. Лилиумите току-що бяха цъфнали. Още са пред очите ми — оранжеви, жълти и кремави цветове на високи зелени стебла, които се поклащаха от лекия бриз и празнуваха заедно с мен. Но розите! Розите бяха нашата гордост. Онази година сякаш специално за сватбата всички разцъфнаха и дворът се превърна в цветен рай.
Розите бяха слабостта на баба. Без да се хваля, мога да кажа, че в градината има от най-редките сортове в света. Алените цветове на „Дъблинската роза“ се виеха около специални подпори до вратата на къщата. Чайната роза и бледорозовата „Нова зора“ пълзяха по каменните стълбове отстрани. Около местата за сядане грееха червени, жълти и розови цветове от „Класическа английска“, а покрай каменната стена, около декоративния кладенец и чак до стълбите към пътя растяха бели и кремави храстовидни сортове. Градината завършваше с висок жив плет от нежната „Роза ригоза“, която отделяше двора от крайбрежната ивица.
Беше идеалното място за идеалната сватба — феерия, която повечето хора дори не са сънували.
Преди да срещна Едуард, си мислех, че семейният живот не е за мен. Да си кажем честно, страхувах се. Загубих родителите си твърде рано. Бях просто влюбена в тях. Знам, че звучи мелодраматично, но това си беше самата истина. Бяхме толкова щастливи заедно! Мама и татко се обичаха силно, бяха готови на всичко един за друг. Аз бях свидетел на любовта им, на ласките, които си разменяха, без да се крият от мен, и още тогава, на четири години, реших, че искам същото щастие и за себе си. Един ден заминаха на екскурзия до Ирландия и там се случи най-страшното — загинаха при корабокрушение. Аз не бях с тях, оставиха ме при баба. Когато разбрах за смъртта им, сякаш и аз умрях заедно с тях.
Така, че сватбата ми и всичко, което доведе до нея, имам предвид запознанството ми с Едуард Хънтър, безумната любов, която нахлу в живота ми със силата на ураган и ме отнесе в посока, за която не бях и помисляла — бе нещо като възкресение за мен. Момиченцето, което преди двайсет и седем години потъна в Ирландско море заедно с родителите си, най-сетне изплува за нов живот.
Едуард ме завладя напълно. Беше красив като бог, възпитан и нежен. Всеки път, когато ме докоснеше, изпадах в еуфория. Изглеждаше, че ме обича с цялото си сърце и ще бъде винаги до мен. За една самотна жена, израснала без майка, това беше наистина опияняващо.
Висок около метър и осемдесет (при моите метър и петдесет и седем), той ми изглеждаше гигант. Трябваше да се повдигам на пръсти, за да го целуна. Беше в харвардския отбор по ръгби, имаше широки рамене и мускулесто тяло. Караше червен сааб със стикери на университета в Харвард, бизнес училището в Колумбия и един залепен надпис: „Ръгбистите изяждат своите мъртви“. Беше някаква тъпа ръгбистка шега, която никак не му подхождаше. Едуард беше толкова нежен и внимателен, че не можех да си представя как се занимава с този вандалски спорт.
Пренасям се мислено в деня на сватбата ни и картината изниква пред мен с най-малки подробности. Колата му е паркирана на пътя до каменната стълба. Точно пред нея е покритият с бръшлян и рози кладенец. Над него се извива каменен обръч с арковидна табела от ковано желязо, правена още когато дядо беше жив. На нея пише с черни ръждясали букви: „Морска градина“ — името на къщата на баба. Аз стоя сред великолепието на бабината градина, готова да се кача в колата на Едуард като негова съпруга и двамата да потеглим на сватбено пътешествие.
Бих ли могла да кажа сега, след девет години, че видът на ерозиралия надпис ме накара да се поколебая? Да се замисля, че щом нещо толкова здраво и красиво, правено, за да остане там завинаги, би могло да бъде разрушено, същото може да се случи и с нашия съвместен живот? Не, в никакъв случай! Но признавам, че тази гледка ме накара да се почувствам несигурна.
Организаторки на тържеството бяха баба и Клара Литълфийлд, нейната съседка и приятелка от детинство. Без съмнение двете дадоха всичко от себе си, за да сбъднат детските ми мечти и да направят незабравим този най-важен ден в живота ми. Мястото, определено за церемонията, беше покрито с красива тента на жълти и бели ленти, която се издигаше гордо над околните къщи. Масите бяха покрити със златисти покривки и украсени с цветя от градината. Бяха така подредени, че самите те приличаха на огромни букети цветя сред зелената морава. Струнният квартет от музикалното училище в Хартфорд бе разположен на специална платформа, близо до желязната беседка, на която бяха изписани четирите годишни времена, и свиреше Вивалди. Приятелките ми се суетяха около мен в празнични дрехи и с празнични усмивки. Баба се приближи. Усмихнахме се една на друга. Бяхме толкова щастливи… Аз бях в ослепително бяла рокля, гарнирана с ръчна дантела и куп панделки; финият булчински воал нежно се къдреше под напора на морския бриз. В ръцете си държах букет от бели рози, украсен с бръшлян от градината. Нейната рокля беше от бледожълт шифон. Носеше жълта сламена шапка със сини цветя по нея, които подхождаха идеално на лазурносините и очи.