— Д-да — отвърна той и я прегърна. — Мисля, че е време да се приготвиш за изпълнението си, а аз ще проведа един-два телефонни разговора. Бъди сигурна, че ще бъда тук, когато се качиш на сцената, и ще стискам палци.
— Искам от теб да ни слушаш внимателно — погледна го тя в очите и хвана ръката му, — особено последната от нашите песни.
— Последната песен?
Тя кимна и очите й се озариха с особена светлина. Той се обърна и тръгна към хотела. Сърцето му разбра, че всичко, което тя искаше да му каже, и всичко, което той трябваше да чуе, беше в тази песен. Щеше да бъде там, на първия ред и нямаше да изпусне нито една дума.
Призрачните планини затихваха. Единственото доказателство за този природен феномен беше лекото завихряне на водата около подводния риф. Сърфистите напразно чакаха още някоя вълна убиец, а птиците кръжаха над водата с надежда пиршеството, на което се наслаждаваха вече цял месец, да продължи.
На хоризонта се виждаха два траулера. Единият беше под ръководството на капитан Ник Олсън от Галилей, а другият — ръждивочервен риболовен кораб от Кейп Хоук, Нова Скотия. Мрежите му бяха опънати и теглеха бързо товара си на север, за да избегнат бреговата охрана и любопитните погледи от други преминаващи кораби.
Докато траулерите се отдалечаваха бързо един от друг, техните капитани гребяха усилено надуваемите си лодки един към друг. Срещата се състоя по средата на разстоянието между двата кораба и причината си заслужаваше — двайсет и пет хиляди американски долара преминаха от едни ръце в други.
И двамата капитани бяха нервни, но по различни причини. Капитан Джерард Лафарж имаше краен срок за изпълнение на задачата и вече закъсняваше с поръчката. Курортът трябваше да отвори врати за Деня на труда. Той знаеше, че редица важни личности са ангажирали стаи и хотелите заради обещанието на управата, че ще присъстват на единствено по рода си шоу — нещо, което планираха да стане запазена марка на „Морски каньон“.
Капитан Ник Олсън беше нервен, защото това лято вече си беше навлякъл гнева на природозащитните органи и имаше чувството, че те продължават да го следят. Беше наредил на екипажа да бъде нащрек и да му докладва за всичко, което им се стори подозрително, или за хора, които разпитват за бизнеса им. Освен това работата, която му беше възложил Лафарж, не му беше по сърце.
Вълните люлееха гумената лодка и макар досега да не знаеше какво е морска болест, в момента усещаше силно гадене.
— Значи отварят врати след колко? Седмица? — попита той.
— Да! Само си помисли, това е последната лятна ваканция на богаташите за тази година и ние им осигуряваме най-голямата атракция — да плуват редом до морски бозайници, които лично сме доставили.
— Как са го организирали? Заменили са водната пързалка с делфини?
— В общи линии, да — засмя се Лафарж. — Хората живеят за тръпката. Чувал съм за такива, дето плуват с акули в Австралия и Южна Африка или се гмуркат сред огромни змиорки в Канкун. Сега ще имат възможност да покачат адреналина си, без да напускат границата на комфортния курорт. Вместо да си харчат парите за разходка из океана и да се надяват да видят с бинокъла си някой кит, ще имат възможност да плуват до един бял красавец.
— Сигурно ще им струва цяло състояние.
— Това е луксозен курорт — сви рамене Джерард. — Парите нямат значение, щом зрелището си струва. Ето защо ти плащам толкова много. „Морски каньон“ ти благодари.
В отговор Ник изръмжа. Погледна към смаляващия се „Мар IV“ и се запита колко ли дълго ще издържат делфините без вода. Дали белугата беше на кораба? И каква дрога бяха използвали, за да държат бозайниците под контрол?
— Наистина! — продължи Лафарж. — Много ни помогна с контактите си. Ако не ни беше казал къде се намира бялото съкровище, нямаше да знаем откъде да започнем. Така стана лесно, намерихме я точно пред къщата на оня многознайко Нийл. Идиотът му с идиот, отнасяше се с мен като с червей, когато бяхме деца.
— Хм — изсумтя Ник. И той се беше сблъсквал с присмеха на такива като Лиам Нийл. Момчетата като него по цял ден се излежаваха на плажа и четяха книжки, докато той и Джерард се опитваха да изкарат прехраната си с риболов. Опита се да си напомни за презрението на мамините синчета, но това не помогна. Продължаваше да се чувства зле.
— Виж — каза Джерард, — брат ми се провали с тюлените, които бяха част от доставката, така че ще бързам да хвана няколко от тия проклети животни.