— Давай! — отвърна Ник и скри торбата с парите под седалката си. — Някой ден пак ще се видим.
— Да. Ако пак се появят Призрачните планини, викай. Това беше страхотна възможност. Вкъщи нямахме шанс да хванем Нани, неизменно попадахме на нечий зорки очи. Тя беше най-голямата туристическа атракция на Кейп Хоук и ако всичко върви по план, ще бъде такава и за „Морски каньон“, а ние ще станем малко по-богати.
Ник нищо не каза. Замисли се за времето преди трийсетина години, когато беше още хлапе. Китовете бяха рядко явление по бреговете на Роуд Айланд, както и сега, но една зима огромен гърбат кит беше преплувал цялото разстояние от Нюпорт Бридж до Нарагансит Бей. Дядото на Ник го взе със себе си на своята малка, но здрава рибарска лодка и те излязоха в морето. Опитаха се да подплашат кита, за да се върне в открито море и да поеме към дома.
— Защо правим това, дядо? — попита Ник. Пръстите му замръзваха от ледения вятър, независимо че беше с ръкавици.
— Защото китовете са бозайници — обясни дядо му, хванал здраво кормилото. — Те са топлокръвни и дишат въздух също като хората.
— Значи, не са риби?
— Плуват като риби, но приликата спира до тук. Когато китовете загубят партньора си, те пеят любовна песен под водата, докато го намерят отново. Ако не помогнем на този, може би в океана има друг, който пее и го търси, и ще страда цял живот за него.
После му показа как да удря с греблото по водната повърхност, за да предизвика големи вълни. Дълго обикаляха около мястото, където бяха забелязали кита, докато не видяха мехурчета от въздуха, който беше поел морският бозайник. Дядо му насочи лодката натам, а той започна да вдига невъобразим шум с греблото. Мина доста време, докато животното се надигна като подводница от водата, направи широк завой сред ледените води и пое към океана.
Ник си спомни за това, докато махаше на Лафарж за довиждане. После отвори клапана и заплава към своя кораб. Той беше рибар. Изкарваше си хляба, като хвърляше мрежи, вадеше, чистеше и разпределяше улова всеки божи ден и никога досега не бе чувствал жал към рибите. Но китът не беше риба. Представи си, че дядо му го гледа с укор от небето. Сигурно се срамуваше от внука си.
Помисли си, че белугата няма да издържи без вода до Нова Скотия, и това го накара да се почувства още по-зле. С разбъркан стомах, сякаш беше новобранец в морето, той зави към своя кораб и се помъчи да забрави за „Мар IV“.
Да чакаш един безкраен ден, докато дойде време за концерта, се оказа убийствено скучно. Джесика не можеше да си намери място от нетърпение, но времето продължаваше да се точи бавно и тя реши да включи компютъра. Искаше да пише на Роуз, но не знаеше откъде да започне. Думите на Патрик я изплашиха. Тя знаеше много добре какво значи да живееш с Тед и би направила всичко, за да предпази приятелката си от това изпитание, но беше безсилна. Реши да се съсредоточи върху Нани, беше по-лесно от мисълта за Тед. Тя разбираше тревогата на Роуз. И тя като нея беше страдала за животно. Вече една година я преследваше споменът за умиращата Тали в скута на майка й.
Погали Флора и се взря в нейните тъмни, дълбоки очи. Гладката кожа беше топла и мека под дланите й. Флора наведе глава и се примъкна по-близо до новата си приятелка, сякаш усещаше колко страда Джеси за своето кученце. А може би Патрик го усещаше и затова остави Флора при нея през нощта, вместо да я вземе със себе си в хотела. Една от причините, разбира се, беше нощната му разходка с майка й, но беше сигурна, че той разбира каква голяма нужда има тя от Флора.
Джесика изпрати писмото, влезе във всекидневната и застана до вратата. Леля й се гримираше пред огледалото. Изведнъж почувства такава радост, че сърцето й щеше да изхвръкне. Беше щастлива, истински щастлива, чувство, което беше забравила, след като Тед влезе в живота на майка й.
Преди Тед животът й беше като на всяко друго дете. Страдаше за баща си, но знаеше, че той не я е изоставил, гледа я от небето и я подкрепя. Беше сигурна, че светът е добро място и хората са родени, за да се обичат. Нейната леля изпращаше картички от всяко кътче на света. Понякога идваше за Коледа или за лятната ваканция, а понякога ги изненадваше за рождения ден на майка й. Но Тед изгони леля Сам от живота им. Когато уби Тали, Джесика престана да вярва в доброто и в любовта.
— Кой се е скрил зад вратата? — закачливо попита Сам и сложи ръка над очите си.
— Това съм аз! — извика Джеси и пристъпи напред.
— А къде е Флора? Толкова свикнах да я виждам до теб през последните два дни, че я приех като втора племенница.