Мариса погледна към планинския склон. Слънчевите лъчи огряваха синия залив, тук-там гористите върхове хвърляха сянка и на тези места водите изглеждаха сиви, нашарени с бяло от следите на завръщащите се в пристанището рибарски лодки. На сцената беше един квартет от Ингуиш. Техните гайди свиреха протяжно и изпълваха въздуха с мистична, почти неземна музика.
Сам стоеше до сестра си и настройваше цигулката. Въпреки че не бяха излизали на сцена от години, двете се чувстваха спокойни и уверени. Както винаги Сам преодоляваше сценичната треска, като се концентрираше върху инструмента си. Мариса действаше по друг начин. Взираше се в публиката и търсеше близки и приятели, които бяха тук заради нея и тяхната положителна енергия я зареждаше и успокояваше едновременно.
Тя видя момичетата нанук, които пиеха вино и припяваха. Ан трябваше да седне при семейството си, но Мариса знаеше, че сърцето й е при тях. По-нататък съзря и Ти Джей, който се подпираше на парапета на верандата в очакване на тяхното изпълнение. Но тези, които наистина искаше да види, бяха Джесика и Патрик. Те седяха един до друг точно пред сцената, а в краката им лежеше Флора. Сърцето й подскочи радостно и тя пое с пълни гърди чистия северен въздух. Доскоро дори не можеше да си мечтае за такава гледка, а сега дъщеря й седеше рамо до рамо с човека, който беше спечелил доверието й, и шепнеше нещо в ухото му. Тя хвърли поглед към сестра си, която повдигаше лъка на цигулката си, и се зачуди как ли щеше да реагира, ако й кажеше, че е влюбена.
Квартетът от Ингуиш завърши. Ан стана от трибуната и се запъти към сцената. Мариса прегърна Сам и й прошепна:
— Наш ред е.
С широка усмивка Ан благодари на всички, които са почели техния фестивал, и после погледна към тях:
— Днес имаме две специални за нас дебютантки. Те са медицински работнички, те са сестри и накрая, те са мои приятелки. Моля, посрещнете с бурни северни аплодисменти — Ан погледна към Джесика, за да си спомни новото име, — „Летящите ангели“!
Мариса хвана ръката на сестра си и двете се затичаха към сцената. Колко пъти бяха правили това? Да бързат за някъде ръка за ръка — за училище, за концерт, за парти — винаги заедно, винаги убедени, че другата е наблизо.
Двете се изкачиха на сцената. Сам погледна Мариса и тя кимна. „Едно, две“, отмери тя и те започнаха да свирят.
И двете бяха облечени в черно и с каубойски ботуши. На Сам бяха от протрита жълта кожа, а на Мариса — от синя, също изтъркана на места. Стояха толкова близо една до друга, че когато вятърът развя косата на Сам, няколко червеникави косъма влязоха в устата на сестра й, но тя дори не забеляза. Лъковете се движеха в унисон, бързо и прецизно.
Свириха жига, рил и баладата „Ела на хълма“ — коронната им песен. Когато запяха, някой от тълпата започна да ги аплодира шумно и възторжено и Мариса се изкуши да види дали няма да познае някой стар фен. Но истината беше, че тази вечер тя свиреше само за двама души — за момиченцето пред нея, което владееше сърцето й, и за мъжа, който неочаквано беше успял да намери местенце до Джесика. Двете със Сам пяха вдъхновено и покориха публиката.
Когато дойде ред на четвъртата песен, Сам беше готова да започне, но Мариса изненадващо свали лъка.
— Наред ли е всичко? — шепнешком я попита сестра й.
— Да — успокои я тя.
Просто имаше нужда да се огледа, преди да започне. Небето притъмняваше, звездите скоро щяха да заблестя: като диаманти върху тъмносиньо кадифе. Тя си представи как лунният сърп хвърля фини сребърни нишки към тях, оплита ги в невидима паяжина, която ги държи здраво, за да не се разпилеят из необятния космос. Ето такива невидими нишки свързваха сърцето й с Лили, Роуз, Сам и тези, които й бяха най-скъпи — Патрик и Джесика. Погледна към тях.
— Това е последната ни песен — каза тя към публиката, но думите й бяха предназначени единствено за Патрик. Той й направи знак, че е готов да слуша, и за миг гърлото й се стегна, тя се изплаши, че няма да може да запее, но мигът отмина и тя усмихнато погледна към сестра си.
— Готови? — попита Сам.
— Готови! — уверено отвърна. Кракът й затактува — едно, две, три… и сестрите запяха: