— В интензивното ли е? — нетърпеливо попита Лили.
— Не, горе е — отвърна Клара. — Ще дойда с теб.
Лили не каза нищо. Чувстваше изгаряща нужда да види баба си насаме, но не можеше да каже това на Клара. Не искаше да я обиди. Влязоха в сградата, качиха се на асансьора и спряха на петия етаж. Тръгнаха по дългия стерилен коридор. С всяка крачка сърцето на Лили биеше все по-силно. Усещаше го чак в гърлото си.
— Тука е — каза Клара и спря.
Баба й беше в самостоятелна стая. Утринното слънце тъкмо се надигаше от речните води на Темс и светлината от първите му лъчи струеше през високите прозорци. Лили примигна няколко пъти, за да свикне с ярката светлина. Дочу характерния бипкащ звук на монитора и тръгна към него. Леглото и апаратурата бяха отделени от останалата част на стаята с жълти завеси. Тя надникна през цепката и зърна белия чаршаф. Под него се очертаваха формите на Мийви.
— Бабо! — изстена Лили, вдигна завесите и пристъпи към леглото.
— Мийви — приближи се и Клара. — Виж, Мара е тук! Дошла е да те види. Чуваш ли ме, скъпа? Тя се върна… — Сълзите я задавиха и тя отстъпи назад.
Лили не откъсваше поглед от леглото. Баба й лежеше по гръб, напълно неподвижна. По възглавницата бяха разпилени бели като на Клара кичури коса. Очите й бяха полуотворени и тя видя, че синият цвят в тях е все така наситен и ярък. Наведе се към леглото, взе ръката й в своята и долепи устни до челото й. Блъсна я специфичният мирис на болест. Именно този мирис я накара да си даде сметка за състоянието на Мийви. Очите й се напълниха с горещи сълзи. Баба й никога не миришеше така. Около нея винаги се носеше ухание на рози, море, лимонада, портокалови и джинджифилови сладки.
— Бабо — изплака тя, без да отделя устни от челото на Мийви. — Върнах се, бабо! Трябва да поговоря с теб! Моля те, събуди се! Моля те!
— Мислех си, че гласът ти ще я накара да дойде в съзнание — прошепна Клара. — Ох, мила, тя трябва да знае, че си жива. Не бива да си отиде, без да разбере, че си се върнала.
Лили погали безжизнената ръка на Мийви. Коленичи до леглото, доближи лицето си до нейното и се вгледа в познатите черти. Отново се почувства дете и спомените изникнаха в съзнанието й. След смъртта на родителите си тя се страхуваше да заспи. Ужасяваше се от мисълта, че ако затвори очи, на сутринта отново ще открие, че мама и татко ги няма. Струваше й се, че всяко събуждане е ново болезнено осъзнаване на липсата им.
Последните девет години този кошмар се завърна. Всяка сутрин се събуждаше с ужасната мисъл, че ще преживее още един ден далеч от най-близкия си човек. Осъзнаваше, че с бягството си лишава Роуз от любовта, която Мийви можеше да й даде, да им даде и на двете, и това я убиваше.
— Аз ли ти причиних това, Мийви? — прошепна тя и погали ръката й. — Или се умори да ни чакаш? Решила си, че никога повече няма да ме видиш?
— Добър ден, докторе — чу зад себе си гласа на Клара.
— Здравейте, госпожо Литълфийлд. Сестрата ми каза, че сте тук с още някого.
— Да, с най-близката й родственица.
— Здравейте. Аз съм доктор Къркланд — представи се той.
— Лили Малоун, внучка съм на госпожа Джеймсън — отвърна Лили и погледна назад.
Лекарят стоеше до вратата. Беше висок млад мъж, с руса, сресана назад коса и очила с тънки рамки. Сестрата, която стоеше зад него, я гледаше стреснато с широко отворена уста. Явно беше чула думите й:
— Вие сте… внучката й? Но това не е името…
Тя не можа да довърши. Беше толкова шокирана, сякаш виждаше призрак пред себе си. Лили се завръщаше от мъртвите, стъпка по стъпка.
— Права сте, скъпа — притече се на помощ Клара и любезно обясни: — Рожденото й име е Мара Джеймсън, но сега тя използва друго име.
— Искам да знам какво е положението на баба — рязко смени темата Лили. — Каква диагноза й поставяте?
— Засега нямаме точен отговор на този въпрос — отговори лекарят.
— Какви изследвания й направихте?
— Скенер, ЕАГ, ЕКГ, кръвна картина…
— Клара ми каза, че сте споменали за „неврологичен синдром“. Да не би да имате предвид удар?
Задаваше машинално въпросите. В себе си тя вече планираше да извика кардиолога на Роуз за консултация. Той беше изтъкнат специалист в тази област. Сигурно щеше да премести Мийви в Бостън. Там имаше отлични специализирани клиники, които щяха да я върнат в съзнание и да я стабилизират.
— Това беше първото, което си помислихме — кимна доктор Къркланд. — Беше в кома, когато я докараха. Но електрокардиограмата не показа никакви отклонения. И почти веднага след това тялото й започна да се гърчи в конвулсии.