Беше мъчително да си представи волния бял кит затворен в клетка. Тези Лафарж, каква работа имаха те с Нани? Не им ли стигаха парите от контрабандата на тюлени и делфини? Лиам беше предупредил Джон Стенли и Питър Уейланд от Комитета за защита на екзотични риби и диви животни и поне засега беше сигурен, че бреговата охрана ще си отваря очите на четири за „Мар IV“ и други подозрителни траулери, но тревогата оставаше.
Въпреки всички подозрения Лиам продължи да се взира в океана, също както са го правили предците му на онзи кораб „Пинакъл“ и са чакали с часове да видят плясък от опашката на кит или характерния фонтан от гърба му, за да го убият и да осигурят прехраната на семейството си. Той нямаше нужда от храна, но отчаяно се нуждаеше от вяра. Стоеше на ръба на скалата и търсеше Нани, за да му вдъхне увереност, че доброто ще победи. Белугата беше част от това най-важно в живота и на тримата лято — лятото на възродената им вяра в живота и в любовта. Така беше за него и любимата му, така беше и за възстановяващата се от операциите Роуз.
Той знаеше, че обяснението за дългото пътешествие на Нани от бреговете на Кейп Хоук се крие в Призрачните планини. Видя със собствените си очи как изумителното природно явление привлече много морски обитатели, но дълбоко в себе си вярваше, че тя бе дошла в Кънектикът, водена от любов. Китовете бяха бозайници, а животът на бозайниците беше една мистерия. Не всичко можеше да се обясни с логика и научни факти. Нямаше нищо логично в поведението на белия кит, както нямаше логика и в неговата всеотдайна любов към Лили и Роуз.
Лиам беше наранен човек. Прекара по-голяма част от живота си в кула, която беше изградил сам. Издигна стена от книги и научни списания, за да се предпази от нови рани. След като изгуби ръката си и брат си, той се посвети на изучаването на чудовището, което го осакати, опита се да намери смисъл в собствената си трагедия. Отдаде се на науката и не допускаше никого до себе си. Но Лили и Роуз промениха живота му. Той се влюби в тях всеотдайно и предано. Лили беше по-самотна от него и по-изплашена и той не посмя да й признае любовта си. Не искаше да я нарани, разбираше, че нещо ужасно я кара да се крие зад стена от враждебност, както неговото нещастие го бе държало години наред зад купища книги.
С времето осъзна колко много си приличат двамата. Лили също беше атакувана от акула. Един ден, нищо неподозираща, тя бе излязла от дома си и животът й бе разрушен. И сега също като него се върти в омагьосания кръг на собствените си мисли, задава си същите въпроси: „Ами ако бях отишла малко по-рано на онова място? Или малко по-късно? Може би акулата щеше да ме подмине!“ Едуард може би нямаше да я забележи, може би щеше да преследва следващата обута със скъпи обувки и облечена с кашмирено палто жена. Щеше да се нахвърли върху нечий друг живот и тя щеше да продължи напред. Но тогава нямаше да я има Роуз и Лиам не би могъл да срещне нито една от тях. Ето, че съдбата следваше някаква своя си логика, която не можеше да се открие в нито една от дебелите му книги.
Той прегърна със здравата си ръка Лили и двамата продължиха да съзерцават океана. Тревожеха се за Нани, но голямата тревога беше за днешния съдебен процес. Трябваше до час да са в съда. Той знаеше колко непоносима за Лили е мисълта, че скоро ще трябва да влезе в съдебната зала и да слуша как някакви непознати хора в черни тоги решават съдбата на дъщеря й, обсъждат начина, по който тя я възпитава, и се месят в живота й.
Но Лиам не беше само учен. Той произлизаше от гордите северни моряци и арктически изследователи, които бяха обиколили света от залива на Сейнт Лоурънс през нос Хорн до нос Добра Надежда, бяха преживели корабокрушения и бяха оцелели, събирайки дъждовна вода и корени. Те бяха съхранили гордия си дух за поколенията. Беше готов на всичко за Лили и Роуз, а „всичко“ за северняка означаваше да даде и живота си, ако трябва. И ако Едуард се опиташе да докосне Лили дори и с пръст, е, Лиам беше насреща.
Клетъчният му телефон звънна и той отговори:
— Ало?
— Лиам, здравей! Аз съм Пийт Уейланд.
— Здрасти, Пийт — отвърна той. Беше благодарен за обаждането, което успя да го извади от мрачните му мисли. Отдалечи се от Лили и Роуз, за да се съсредоточи върху разговора. — Джон каза ли ти какво става? Патрик, онзи, пенсионираният полицай, мисли, че Джерард Лафарж е по петите на една белуга…