— Съдът на щата Кънектикът започва работа под председателството на почитаемата Марта Портър. Моля, станете!
— Съдията е жена — прошепна Бей.
— Идеално! — върна Тара.
Съдията беше висока и стройна жена с прошарена кестенява коса и умни очи, които виждаха повече, отколкото показваха.
— Изслушване по казуса „Хънтър срещу Малоун“ — зачете служителката. — Постъпила е молба…
— Извинете ме, ваша чест — обади се Линдзи Грант Уиншип и стана от стола си. — Простете, но въпросът не търпи отлагане.
— Да, госпожо Уиншип? Вие сте… адвокат на защитата?
— Така е, ваша чест. До този момент аз представях Лили Малоун и малолетната й дъщеря Роуз Малоун — страна по делото, което предстои да се разгледа. Но в момента си подавам отвод поради конфликт на интересите.
Лили затрепери като лист. Беше страшно да я чуеш как се опитва да си поеме въздух.
Едуард застана нащрек. Адвокатът му се наведе към ухото му и обясни какво става. По лицето на ищеца се разля самодоволна усмивка. Но, изглежда, зад външната маска нямаше нищо, в което да попие, и затова остана да плува като капка олио в чаша вода.
Лицето на Лили се сгърчи от отчаяние и объркване. Сълзите замрежиха погледа й. Линдзи подреди документите си и ги представи на съда. После се обърна към Лили и прошепна нещо в ухото й, но тя не чу и дума.
— Ваша чест! — възползва се адвокатът на Едуард. — Това е акт, който нарушава правилата и аз трябва да възразя. Недопустимо е да се остави госпожица Малоун без законен защитник. Клиентът ми чака цели девет години, за да може да се види с дъщеря си.
В този момент Ребека, адвокатката на Джуди Хоторн, изсумтя и избухна в смях.
— Съдия Портър — продължи Линдзи, — бих искала да ви представя пълномощното, с което новата ми клиентка ме ангажира. Моля, отбележете и тази съдебна преписка за издръжка на дете. Както ще видите, по случая вече има решение на съда, което господин Едуард не е спазил и моята клиентка подава иск за съдебна отговорност по много по-сериозно обвинение. Мога ли да се приближа?
— Да — каза съдията.
Линдзи пристъпи към масата на съдебните заседатели и подаде един документ, а после остави едно копие и пред Едуард.
Лиам се надигна от втория ред и видя как кръвта се отдръпна от лицето на ищеца. То стана сиво, като корема на акула. Адвокатът се пресегна към документа, но трябваше буквално да се бори за него. Беше ясно, че клиентът му не иска той да го прочете. Най-накрая успя да го изтръгне от ръцете му и щом го прочете, и неговото лице придоби същия цвят.
— Както се убедихте, ваша чест — заговори Линдзи, щом секретарката описа документа и го подаде на съдията, — господин Хънтър не е плащал определената от съда детска издръжка и дължи сериозна сума на моята нова клиентка.
— Ваша чест — скочи адвокатът на Едуард. — Погледнете датата на това съдебно решение. Било е в сила за малолетно дете, което няма никакво отношение към новия случай, за който сме призовани. Това дете дори вече не е малолетно.
— Аз съм на двайсет и една — чу се глас и Ребека стана от мястото си.
— Ваша чест… — успя да измънка адвокатът. Едуард се сви на седалката и затърси с очи изхода на залата.
— Този господин беше осъден да плаща издръжка още от деня, в който съм се родила. Майка ми е била бременна, когато е отишла при леля ми, за да ушият нови пердета за бъдещата детска стая. Но той я обвинява, че е била при любовник, и я пребива така жестоко, че тя ражда преждевременно.
Лиам погледна към Лили и видя пълните й със сълзи очи. В този момент и двамата си спомниха за раждането на Роуз, и колко се притесняваше тя за здравето на своето бебе.
— Колко неприятно за него — продължи Ребека. — Аз съм се родила три месеца по-рано и той трябва да плати издръжка за три месеца повече.
— Ваша чест — обърна се Линдзи към съдията, — размерът на месечната издръжка е две хиляди долара. До този момент той никога не е плащал доброволно тази сума. Госпожа Хотън е поискала запор на заплатата му, но преди девет години той напуска работа и тя изгубва следите му.
— Това е доста дълъг период, господин Хънтър — обърна се към него съдия Потър, — и доста голяма сума.
— Ваша чест, в документа пише, че моят клиент е осъден да изплаща издръжка до момента, до който детето учи — обади се вяло адвокатът на Едуард. — Въпросното дете е вече на двайсет и една години, трябва да е приключило с колежите, така че…
— Аз следвам право — прекъсна го Ребека. — Той никога не е искал да ме вижда и затова не знае. Успях да помогна на мама да събере нужните документи срещу него…