— Да, това ще си остане загадка — повдигна рамене Мийви.
— Не бързай толкова! Когато Джуди ни каза, че Едуард се е грижел за яхтите на баща й, Патрик реши да говори със собственика на частния пристан. Оказа се, че е бил добре запознат с нагревателната и вентилационната система на яхтите. Разбирал е от клапи, вентили и отдушници.
— Е, ако е виновен за нещо — изрече баба й, — сигурна съм, че Патрик ще го пипне. Човек винаги попада в клопката на собствените си тайни и рано или късно се издава.
— Това беше друг начин да кажеш, че доброто винаги побеждава, нали? — засмя се Лили.
Мийви кимна, отпусна се в люлеещия се стол и зарея поглед към залива. На устните й играеше лека усмивка, а сините й очи гледаха някъде отвъд морето.
Навън се водеха оживени разговори. Работниците разпъваха тентата, сглобяваха бара и масите, поставяха подиума за танците. Лиам и Патрик също помагаха заедно с Мариса, Сам и момичетата.
— Бабо, за какво мислиш? — попита я Лили.
Мийви се обърна към нея и тя се стресна. Колко много беше остаряла! Сякаш всеки ден от тези девет години, през които бяха разделени, беше оставял по една бръчка на лицето й.
— Мисля за теб, скъпа — отвърна баба й.
— Какво за мен?
— За деня, в който се изправи срещу Едуард в съда. Страхувах се, че той отново ще извади от ръкава си някой трик и ще успее да заблуди съдията.
— Не и съдия Портър — каза Лили. — Тя е невероятно умна жена.
— Но тя дори не се запозна с вашия случай. Чудя се какво щеше да реши, ако Джуди не се беше намесила.
— И аз.
— Може би щеше да приложи правилно закона — продължи възрастната жена, — но какво точно значи това? Мисля, че съдебната система е безсилна при случаите на емоционално насилие. Нещо трябва да се направи по въпроса.
— Именно това има предвид Ребека. Иска да промени някои неща в семейния кодекс.
— Нямам търпение да се запозная с нея — каза Мийви, но очите й бяха все така сериозни.
— Какво има, бабо?
Тя въздъхна дълбоко. Опита се да обърне глава, но не успя да скрие старческите сълзи:
— Дано това да ми стига, мила.
— Какво? — не разбра Лили. — Какво да ти стига?
— Това. — Посочи с ръка двора и суетящите се навън хора. — Да те видя отново тук, да видя Роуз и Лиам, да стана свидетел на победата ти в съда и на залавянето на Едуард. Това е много, наистина, но…
— Но не е достатъчно — наведе глава внучката й.
Мийви поклати глава. Извади калъфа за очила, който Лили беше изработила за нея, докато беше в Кейп Хоук. На него беше избродирана голяма опашка на кит, на която пишеше „Нанук“.
— Това е почти всичко, което имам от теб за девет години — каза тихо. — Знам, че си го направила специално за мен, знам колко трудно е било да ми го изпратиш. Носех го до сърцето си. — Мийви притисна калъфа към гърдите си. — За мен беше нещо като икона, стисках го и се молех за теб и малката ти дъщеричка. Дори не знаех името й!
— Не можех да ти го кажа. Страхувах се, че той ще го разбере по някакъв начин. Освен това… мислех, че ти спестявам болка. Колкото повече знаеше за нас, толкова повече щяхме да ти липсваме. Аз самата си забранявах да мисля за теб или за дома. Но нощем в сънищата ми…
— Ох, сънищата! — въздъхна възрастната жена. — Сънувах те всяка нощ. Ти беше малко момиченце и аз те държах за ръка…
— И ме водеше до спирката на училищния автобус — прекъсна я Лили.
— Май сме сънували едни и същи сънища — усмихна се Мийви.
— В моите винаги имаше рози. Точно като тези в градината ти.
— „Дъблинска роза“, „Алена роза“, „Златна…“ — започна да ги изброява баба й.
— И всички розови храсти между твоя двор и този на Клара.
— Мислиш ли, че ще продължаваме да сънуваме едни и същи неща, след като си заминеш отново? — попита Мийви.
— Няма да е нужно — хвана ръката й тя, — защото вече никога няма да отсъствам за дълго. Освен това ти ще дойдеш в Кейп Хоук, за да видиш къщата ни, да разгледаш магазина и да заведеш Роуз на училище. Ще прекарваме всички празници заедно и няма да пропуснем нито една ваканция.
— Да, по време на празниците беше най-тежко — прошепна възрастната жена.