Те се покатериха на вълнолома и тръгнаха към издадените над морето скали. Лили можеше да стигне до там със завързани очи. Босите й крака познаваха всеки сантиметър от каменистия бряг, всяка издатина, всяка извивка.
Когато стигнат ръба, където скалите бяха мокри и хлъзгави, те захвърлиха дрехите и скочиха в морето. Водата беше топла. Лили погали копринената й повърхност и усети соления вкус на океана. Пръстите й достигнаха тези на Тара и Бей и трите се гмурнаха под водата.
Скоро приятелките изплуваха, за да си поемат въздух. Лили избърса водата от очите си и се отпусна по гръб, загледана в осеяното със звезди небе. Това беше нейният номер — да се носи по течението като подхвърляна от солените вълни звезда, паднала от някое от съзвездията над тях. Приятелките й бяха до нея, дъщеря й и любовта на нейния живот я чакаха на брега, баба й беше добре и Лили никога не бе усещала такова голямо щастие и… такава тъга.
— Не мога да повярвам, че утре заминаваме — промълви тя.
— Шшт! Нека се преструваме, че това няма да се случи — спря я Бей.
— Не си права! — сопна й се Тара. — Трябва да си го повтаряме, за да не се чувстваме излъгани, когато тя наистина си тръгне.
Лили се натъжи. Да пропътува целия път от Кейп Хоук до тук, да преживее толкова хубави неща и после отново да замине. Какъв беше смисълът на живота тогава? Да идваш и да си тръгваш, неспособен да задържиш нещата, които обичаш най-много? Защо трябваше да избира между любовта си към всичко и всички тук, в Хабърд Поинт и живота й с Лиам и Роуз в Кейп Хоук? А и Нани! Към кой от нейните два свята принадлежеше Нани? Загледа се в океана с надежда да види големия блестящ гръб, но китът не беше тук…
— Знаеш ли — заговори Тара и дръпна един мокър кичур от лицето на Лили, за да види очите й, — тайно се молех да ни откажеш този подводен танц.
— Защо?
— Надявах се, че ще ни изненадаш тази вечер. С Бей си мислехме, че всичките тези приготовления уж са, за да отпразнуваме вашето заминаване, а всъщност, когато гостите пристигнат, ще те заварят с булчинска рокля.
Лили се усмихна, но не отговори.
— Лиам е мъжът на твоя живот, нали? — попита Бей.
Тя кимна:
— Той е. Винаги е бил той, само че ми отне много време, докато го проумея — замислено каза. Спомни си историята на тяхната любов. В Кейп Хоук тя беше сама с Роуз и нямаше представа какво щеше да стане с тях, ако не беше Лиам, милият Лиам, който денонощно бдеше над тях. Спомни си и деня, в който най-сетне събра смелост да отвърне на любовта му. Да се довериш отново на мъж, след като си живял с Едуард, си беше направо героизъм, но с Лиам това изглеждаше лесно и естествено, като да плуваш с приятелките си в лятна нощ.
— Толкова се радваме, че се върна при нас Лили! — прегърна я Бей. — Мислехме, че сме те изгубили завинаги. Не ми се ще да се разделяме отново…
— Нали казваше, че не искаш да говориш за това? — напомни й Тара.
— Беше права. — Бей потърси ръцете на приятелките си. — Ще е по-добре да поговорим, за да можем да преживеем по-лесно раздялата утре.
— Само че този път ще си идвам често — каза Лили.
— Обещаваш ли? — стисна ръката й Тара.
— Обещавам! — отвърна тя.
Патрик държеше ръката на Мариса и потропваше в крак с музиката. Странно, как се завърташе колелото на живота — той стоеше на същото място, където беше започнало всичко — градината на Мийви.
— За какво мислиш? — попита го любимата му.
— Ей там — посочи той към кладенеца — преди девет години видях за пръв път Мийви с нейните прословути жълти гумени ботуши и с лейка в ръка. Лили тъкмо беше напуснала живота й и аз заех нейното място.
— Хубаво е, че си бил до Мийви през това време — нежно го погледна тя.
Той се изчерви.
— Не знам… — промърмори. — Май не успях да открия внучката й без нейна помощ.
— Но откри мен — прошепна му Мариса и се притисна до него.
— Дори не знаех, че търся теб — каза той, загледан в очите й.
— И аз не знаех. След всичко, което преживяхме с Джеси, дори не съм и мечтала, че ще ми се случи нещо толкова прекрасно.
Патрик проследи погледа й и видя Сам, Джесика и Роуз, които играеха на поляната с Флора. „Дали си мисли за Тали“ — запита се той и я прегърна. Замисли се за всички престъпници, с които си беше имал работа, докато беше полицай. Едуард беше един от тях.
— Понякога човек трябва да види злото с очите си, за да разбере какво наистина е добро — каза.