— Кой говори за Лафарж? Нани! Нани е там!
Новината беше толкова радостна, че очите на Лили се напълниха със сълзи. Това лято Нани беше техният ангел, който ги водеше от едно място на друго. От Кейп Хоук до Бостън за операцията на Роуз, после до Хабърд Пойнт, за да се погрижат за Мийви, и сега отново към Нова Скотия.
— Върнала се е у дома, за да ни покаже, че е време и ние да се прибираме — погледна я Лиам.
— У дома! У дома! — запя Роуз и затанцува около тях. В радостта си гребна шепа от нежните листенца и ги разпиля над главите им. Бръкна втори път, но се сепна и погледна към Лили и Лиам.
— Стана ли време? — попита.
— За изненадата ли? — усмихна се майка й. — Мисля, че е време!
Тя погледна към баба си. Мийви се усмихна и й кимна, за да й покаже, че е готова.
Лиам се наведе и извади изпод пейката друга кошница, малко по-голяма от тази на Роуз. Тя беше покрита с красива кърпа, извезана от Лили още когато беше малко момиче, горе-долу на годините на дъщеря й. На нея беше изобразена „Морска градина“ с удивителните си рози. Тя грееше във всички нюанси на розово, прасковено и алено. Но най-прекрасни бяха белите рози, човек можеше да види всеки детайл по тях, всяко листенце беше избродирано с много любов.
Лили винаги беше мечтала да се омъжи точно тук, в тази градина. Представяше си потъналия в цъфнали рози двор и особено белите, които щяха да са най-подходящи за булката. Малката Мара беше избродирала своите мечти и си беше обещала на сватбения си ден да бъде заобиколена от бели рози.
— Какво ще кажеш да заменим белите рози с бял сняг? — попита я Лиам.
— Няма значение — каза Роуз. — Ще ги накараме да си вземат топли дрехи.
— Снегът е чудесно допълнение към булчинския тоалет. — Лили погледна с любов бъдещия си съпруг. Спомни си за онази стара снимка на китоловния кораб сред ледените блокове, черните греди на корпуса, покрити с ледени висулки, и високите скали зад него с калпаци от тежък сняг. Това беше сега нейният пейзаж. Тя бе стигнала накрай света, при северните ветрове, белите китове и заскрежените борове, за да намери топлина и любов, за които си мислеше, че съществуват само в приказките. Там беше станала майка. Точно когато беше решила, че зимата в живота й ще трае вечно, срещна своя любим Лиам Нийл.
„Сезоните се сменят — помисли си тя, — но по света има места, където розите цъфтят през цялата година.“ На нейната коледна сватба щеше да е пълно с рози, тя беше сигурна в това, нищо че щеше да е в Кейп Хоук. Тя ще ги поръча от някое място, където лятото е вечно и всичките й приятели ще пристигнат в деня на зимното слънцестоене, за да празнуват заедно с тях.
Повика Роуз и двете раздадоха покани на всички гости. Тара веднага отвори своята.
— Двайсет и първи декември — прочете. — Най-късият ден в годината.
— Моят нов живот започна с раждането на Роуз в деня на лятното слънцестоене — най-дългия ден — каза Лили, — и ние решихме, че можем да дадем малко повече светлина и на най-късия…
— В Кейп Хоук — довърши Бей.
— Искаме всички да дойдете. Моля ви, моля ви! Ще наемем автобус, ако трябва и хеликоптер, каквото и да е, само да ви видя в Кейп Хоук…
— Ще бъдем с теб дори ако трябва да плуваме до там — обеща Тара.
— Мариса, Сам! Обещайте, че ще свирите на сватбата ни! — обърна се Лили към приятелките си.
— Скъпа, можем ли да си позволим такъв разкош? „Падналите ангели“ да свирят на сватбата ни? — повдигна вежди Лиам.
— „Летящите ангели“, моля! — намеси се Сам и прегърна сестра си. — Моята племенница ни даде ново име.
— То повече ми харесва — каза Джесика.
— Имената са важни — добави Роуз.
Лиам се съгласи и притегли Лили към себе си. Лунният сърп осветяваше скалите и малките парченца слюда по тях блещукаха като паднали от небето звезди.
Вълните бяха спокойни сега. Галеха нежно челата на крайбрежните камъни и техният ритъм се сливаше с пулса на всички приятели, които бяха в „Морска градина“ тази вечер. Призрачните планини ги нямаше. Всичко се връщаше по местата си. Време беше и те да си отидат у дома.
Роуз хвана ръката на Лиам, подръпна го и той я взе на ръце. Нощният бриз зашепна в ушите им и тя също прошепна нещо. Лили се обърна към нея и видя долепените й устни до ухото на Лиам. Не можа да чуе думите, но по радостта в очите му се досети, че Роуз го нарече с името, което мечтаеше да произнесе от девет години:
— Татко…