Мариса остави вратата отворена и глъчката от хотела нахлу в малкото помещение. Първата й работа беше да включи компютъра и да отвори пощата си, макар че само преди половин час я провери от къщи. Нямаше нови писма.
Въздъхна дълбоко и вдигна поглед към кея. Деветгодишната й дъщеря Джесика се задаваше по пътя. Беше станала рано, за да издебне отлива и да си потърси морски звезди по брега. Затича се към майка си и размаха ръце. Дънките й бяха навити до коленете, а мокрите маратонки шляпаха по дъските. Тя влетя в магазина и задъхано попита:
— Има ли отговор?
— Браво на теб! С калните маратонки, право в магазина! — ядоса се майка й. — Не си у дома, момиче!
— Извинявай — припряно каза Джесика и изхлузи маратонките от краката си. — Имаме ли писмо?
— Не още — отвърна Мариса и видя как лицето на дъщеря й посърна.
— Колко тъжно лято — с угаснал глас каза момичето. — Леля Сам не ни пише, а Роуз замина и ме остави сама.
— Няма да остане вечно там — опита се да я успокои майка й, но и тя се чувстваше зле. Лили и Роуз заминаха, без да уточнят кога ще се върнат. Мариса и Джесика останаха без най-близките си приятелки и се чувстваха самотни.
— Изглежда ми странно да чуя ирландска музика и да знам, че не я свирите вие с леля Сам — смени темата Джесика.
— И на мен също, скъпа.
— Мислиш ли, че ще си дойде до края на фестивала?
— Не знам — отвърна Мариса. Не искаше да дава напразни надежди на дъщеря си.
— Сигурна съм, че щяхте да спечелите някаква награда. Щом сте си извоювали място в училището за медицински сестри с изпълненията си…
— Добре се справяхме — усмихна се майка й.
И те наистина бяха добри. Спомни си какво писаха в „Балтимор Сън“ за последния им концерт:
„Падналите ангели“ свириха божествено, едновременно предизвикателно и нежно. Успяха да придадат ново звучене на традиционната ирландска музика. Ако искате да сте част от това невероятно преживяване, елате в малкия бар на Моли и чуйте виртуозните изпълнения на двете сестри.
— Ти сигурна ли си, че си написала имейл адреса си?
— Сигурна съм.
— Ами… — замисли се Джесика, — може пък още да не е отваряла пощата си. Тя сега е много далеч от тук, някъде из Южна Америка, нали?
— В Перу — уточни Мариса.
— Да, сигурно затова още не е отговорила. — Момичето се мъчеше да убеди само себе си в тази теорията. — Много е заета. Тя е съвестна медицинска сестра, каквато беше и ти едно време. Може би там има много болни хора, за които трябва да се грижи и няма никакво време за себе си. Когато се прибере в Балтимор, веднага ще ни пише. Просто е много далече от нас, това е!
— Сигурно е така, скъпа — опита се да се усмихне майка й, но думите на Джесика я накараха да се замисли. Наистина, двете сестри бяха отдалечени на хиляди километри една от друга и тя не можеше да направи нищо, за да приближи Сам към себе си. Всичките й опити да се свърже с нея завършиха с неуспех. Пукнатината, която се появи в отношенията им преди две години, ставаше все по-голяма. Но Мариса продължаваше да се надява, че сестра й няма да устои на предизвикателството отново да свири на сцена, ще дойде на фестивала и двете най-накрая ще си поприказват.
— Ами ако се е изгубила?
— Изгубила!?
— Да, ако се е изгубила в онази страна, Перу? — Джеси се втренчи напрегнато в майка си. — Ако се е случило нещо лошо с нея?
— От къде ти идват такива глупости в главата, Джес! Сам не пътува за пръв път. Сигурна съм, че е добре.
— Представи си, че не е! Защо не помолиш онзи детектив да я потърси?
— М-мм! — смънка Мариса.
— Оня, дето дойде да търси Лили тук. Патрик. Той беше симпатичен.
— Беше, но сега е много далеч от тук.
— Да си чувала за едни неща, дето се наричат самолети?