— Според теб какво прави Лиам сега? — попита Джуд.
— Помага на Лили и Роуз да оправят нещата в Хабърд Пойнт. Надявам се, че скоро ще се върнат при нас.
— Мислила ли си някога, че ще се намери жена и за него?
— Преди Лили да дойде в Кейп Хоук, никога — отвърна тя. — Но сега нещата се промениха.
— Още не е сигурно. Лили все още може да се разколебае, да се запита как ще живее с този еднорък маниак на тема акули.
Ан погледна към красивия морски бряг. Начупените скали и високите борове опасваха сините води на океана като огърлица. „Животът ни нанася много рани и пак животът ги лекува, дори и най-дълбоките“ — помисли си тя. Беше влюбена в Джуд още като ученичка и все още го обичаше. Искаше й се да му каже, че щастието и любовта не са привилегия само на двуръките, но си замълча. Забеляза още един стърчащ пирон и размаха чука.
— Най-накрая тази ужасна песен спря! — изпъшка съпругът й.
— Не е ужасна!
— Ти си в организационния комитет на фестивала. Защо не предложиш догодина да изключат „Малкият музикант“ от репертоара си?
— Ще помисля — усмихна се Ан, но знаеше, че никога няма да го направи. Напротив, надяваше се всички състави да я включат в репертоара си — и тази година, и другата, и всяка следваща. Когато я слушаше, усещаше, че Конър е някъде наблизо. Подозираше, че и Джуд усеща същото, но споменът го плашеше. За Ан това беше една от причините, поради които обичаше ирландската музика, особено цигулките. Те умееха да съживяват духовете, които витаеха във въздуха. В техните струни се криеше вълшебство, което връщаше душите на мъртвите при близките им. Но имаше и още нещо. Музиката им не само съживяваше спомените, а и надеждите на хората за щастие.
Фериботът навлезе в пристанището и тя погледна към магазина на Лили. Мариса беше на своя пост, пред вратата. Ан знаеше, че тя очаква сестра й да дойде за фестивала. Дори я накара да запази специално място за „Падналите ангели“ в конкурсната програма. Въпреки че мълчанието на Сам беше странно и обезпокоително, все още имаше надежда да пристигне навреме. „Все още има надежда“ — повтори си тя и се замисли за Лили и Лиам, които бяха далеч на юг, но бяха заедно. И за Патрик, симпатичното ченге, което май се увлече по Мариса, и кой знае, може би пак щеше да намине към Кейп Хоук. За всички тях имаше надежда.
Вятърът се засили и характерният писък на ирландската гайда огласи хълма. Ан настръхна. За нея Кейп Хоук си оставаше най-красивото място на света. Всеки, който някога е живял в него, неизменно се връщаше, привлечен от природата, от музиката и от хората. Всеки, дори и този, който беше на хиляди километри от тук.
Лили седеше край леглото на баба си и се взираше в бялата стена зад нея. Имаше чувството, че се бори с призраци. Наистина ли Едуард е искал да убие Мийви? И щяха ли да се намерят доказателства за това? Доктор Къркланд я гледаше учудено и това й напомни за онзи ден, в който с Едуард отидоха на излет в Баркшир. Когато разбра какво искаше да направи с нея, тя изпадна в истерия. Викаше, крещеше и молеше за помощ, но хората, които минаваха покрай тях, я гледаха по същия начин, по който лекарят я наблюдаваше.
Тя прогони неприятния спомен и отново насочи вниманието си към Мийви. Баба й лежеше толкова тихо, че трябваше да се наведе съвсем близо до нея, за да се увери, че диша. Чу, че Клара и лекарят си шепнат нещо в дъното на стаята. После тръгнаха към коридора и гласовете им заглъхнаха. Досещаше се какво обсъждат. Сигурно цялата болница говореше за това.
Изведнъж стаята стана необикновено тиха. Най-после бяха сами, тя и Мийви. Колко дълго беше мечтала за този миг! Цяла вечност. Взе ръката на баба си и отново се превърна в малко момиченце. В главата й се заредиха картини от детството: тя държи ръката на баба си и отива към спирката на училищния автобус… на уроци по плуване… до пощата… до магазина на Фоли за бонбони…
— Виж ти! Блудната внучка се завърна — чу тя дълбок, дрезгав глас зад себе си.
Сепна се и погледна през рамо. Беше Патрик Мърфи. Той затвори вратата, приближи се и спря поглед върху неподвижната Мийви. Сноп слънчеви лъчи премина през червената му къдрава коса и тя пламна като факла около лицето му. Сините му очи бяха тъжни и загрижени.