Той се родил мъртъв.
— Той!? — изпусна се Патрик.
— Да — потвърди спокойно Лили.
Той се втренчи в нея и тя отвърна на погледа му, без да трепне. Единствено вената, която пулсираше бясно на врата й, подсказваше какво й коства това спокойствие. Никой не видя, че е пребледняла, защото кожата й си беше бледа по рождение. Тенът й контрастираше с черната лъскава коса, която ограждаше лицето й и стигаше до раменете. Тя продължи да се взира в очите му, но погледът й сякаш премина през него и продължи някъде назад в миналото, истината за което знаеше само тя. Сините й като метличина очи бяха изпълнени с болка. Изглеждаше толкова слаба и крехка, докато излагаше пред детективите подозренията си, че баба й е отровена от Едуард, че Патрик хлъцна от изумление. Слаба ли? Тази жена беше силна за трима. И хитра. С възхищение се загледа във великолепната игра на ръцете и тялото й, заслуша се в треперещия й глас. Ако даваха награда „Оскар“ за най-убедителен свидетел, Лили със сигурност щеше да го спечели. Той си спомни колко умело беше прикрила следите при бягството си преди девет години и колко време му отне да я открие в Канада. Би трябвало да я ненавижда, но всъщност й се възхищаваше. А и срещата му с нейната приятелка Мариса придаде нов, неочакван смисъл на дългогодишните му усилия да разреши случая. Животът можеше да бъде прекрасен дори и за едно застаряващо, безработно ченге.
Той забеляза, че Лили търси погледа му. Сигурно търсеше подкрепа, но той реши да не се меси в разпита. Намери нещо интересно навън и се загледа през прозореца. Следователите отново се нахвърлиха върху нея. За пореден път я попитаха за детето, но тя умело отклони въпроса. С треперещ глас сподели, че темата все още е болезнена за нея, и Патрик видя, че наистина изглежда разстроена. Сигурно мислеше за Роуз, извикваше в съзнанието си всяка една от нейните мъчителни сърдечни операции или страдаше, че дъщеря й е някъде наблизо, но тя не може да я види и да я прегърне.
— А сега ви моля да ме извините — каза Лили. — Бих искала да остана насаме с баба.
Дан и Шеридан й благодариха и обещаха да наминат по-късно към дома й, за да поогледат. После напуснаха стаята. Патрик се повъртя още малко. Помисли, че Лили може би иска да сподели нещо с него, но тя му обърна гръб и се наведе над Мийви, сякаш той беше едно от досадните ченгета, които й пречеха да се погрижи за баба си. Протегна ръка и погали челото на възрастната жена — искаше да му покаже, че няма повече работа тук.
Патрик излезе от стаята и се озова лице в лице с бившите си колеги. Долу персоналът се тълпеше пред сестринската стая, жаден за новини. Все още не бяха отминали вълненията от появяването на смятаната за мъртва Мара Джеймсън и ето ти и полиция. Изникнаха нови слухове, нови предположения. И нови оценки на ситуацията.
— Я кажи, Пат, какво става? — запита го Крие Дан.
— За какво говориш? — примигна невинно той, но двете ченгета го притиснаха до стената и му дадоха да разбере, че няма да го изпуснат така лесно.
— Очевидно е, че има нещо между вас.
— Между кои „нас“?
— Между теб и Мара… Лили… наречи я както щеш. Разменяхте си погледи, сякаш се познавате от години.
— Така е, Дан! Наистина я познавам от години — отвърна Патрик. — Познавам я по-добре отколкото се познава тя самата. Знам кога е рожденият й ден, коя е кръвната й група, знам кой е любимият й десерт — пай с боровинки, ако те интересува, и кой е любимият й филм. Знам защо обича толкова много да шие гоблени и, забележи, знам разликата между прав бод и бод кръстоска. Това е от съществена важност, ако те интересува нейният вътрешен свят, начинът й на мислене. Знаеш ли защо шие гоблени?
— Говориш глупости, Пат! — сви устни Крис.
— Ще ти кажа — продължи той, сякаш не беше чул забележката й. — Защото майка й обичала да бродира, разбираш ли? Била е ирландка. Ние, ирландците, обичаме да разказваме истории и ако не можем да ги разкажем с думи, намираме други начини. Лили била ненадмината в бродерията още от малка. Баба й ми каза, че тя изливала мъката си в гоблените. Разказвала своята тъжна история с игла и конец.
— Мийви Джеймсън ли ти каза това?
— Да. Ние с нея често разговаряхме.
— Вярваш ли й за мъртвото момченце, Пат?