Пред очите му се появи усмихнатата Роуз, сгушена в майка си, трапчинките на нежните й бузки, щръкналите плитки и големите зелени очи.
— Хм! Защо да не й вярвам?
Ланс го изгледа подозрително, но в края на краищата сви рамене и каза:
— Е, какво пък! Днес е паметен ден за жълтата преса. Можете ли да си представите какъв празник ще настане, когато разберат, че Мара Джеймсън е излязла от гроба? Само едно нещо може да ги направи по-щастливи — ако до полата й има и едно рошаво хлапе, което да даде повод за безкрайна съдебна война с бащата.
— Говориш за онзи социопат Едуард Хънтър, нали? — язвително попита Дан.
Патрик я изгледа изпитателно. Крис го забеляза и се изчерви леко, но продължи упорито:
— Какво, не е ли ясно? Кой знае какво е преживяла тази жена, щом се е решила да мине в нелегалност заради него.
— Може и да лъже — поклати глава Ланс.
— Аз й вярвам! — решително заяви Крис.
Патрик се усмихна. Не беше лошо момиче тази Кристин Дан.
Роуз Малоун провеси крака от скалите и се загледа в океана. Харесваше това място. Беше толкова близо до водата, че усещаше солените пръски от вълните, които се разбиваха под краката й. Тук водата не беше толкова студена и бистра като в залива на Кейп Хоук, но все пак можеше да види какво става в морето и това й напомняше за дома. Огромен пасаж от малки рибки премина наблизо и образува сребърна лента, която се разтегли по цялото протежение на синьо-зелените крайбрежни води.
— Доктор Нийл, ела да видиш! — извика тя.
— Какво има?
— Раци — посочи тя към една тъмнозелена купчина в подножието на скалите. — И малки сребърни рибки. Защо са толкова много?
— Не съм сигурен — отвърна той. — Може би усещат присъствието на големи риби и се приближават към брега, за да избягат от зъбите им.
Роуз кимна. Тя пренебрегна думите „може би“ и прие безпрекословно теорията му. В Кейп Хоук доктор Нийл беше смятан за човек, който знае за акулите и китовете повече от всеки друг в Канада, че даже и в света. Ако питаха нея, той знаеше всичко. Тя се обърна и го погледна с любов. Лицето му беше загоряло от южното слънце и сините му очи, загледани към хоризонта, изглеждаха още по-сини.
— Какво гледаш? — попита тя. — Нани ли търсиш?
— Как се досети? — усмихна се той.
— Понеже и аз я търсих.
Според компютъра на Лиам Нани беше тръгнала от залива Сейнт Лоурънс насам, към Ню Ингланд по същото време, когато майка й реши да се върне в Хабърд Пойнт, за да види баба си. За Роуз това съвпадение беше знаменателно. Белият кит, най-голямото вълшебство в живота й, ги последва на хиляди километри от дома. Или по-скоро ги поведе насам, защото той пръв тръгна на път.
— Искаш ли да я потърсим с компютъра? — попита тя и без да дочака отговор, скочи от камъка, изкатери се при него и надникна през рамото му.
Доктор Нийл имаше лаптоп, програмиран да проследява движението на акули, китове и други морски същества, които той и колегите му наблюдаваха. Роуз обичаше да гледа мигащите светлинки на екрана — зелени за китовете, лилави за акулите. В момента обаче не можеше да види нищо, колкото и да се взираше в монитора. Лиам натисна няколко бутона, но май че нямаше желание да й покаже онези мигащи точки. Беше решил да търси Нани по старомодния начин, като се взира безкрайно в хоризонта пред тях.
— Мъчно ми е за мама — неочаквано каза тя.
— И на мен — отвърна бързо той и Роуз разбра защо не му се занимаваше с Нани сега.
— Дали ще дойде скоро?
— Точно в момента трябва да се погрижи за баба си, Роуз. Сигурен съм, че ще ни извика веднага щом се увери, че всичко е наред.
Роуз кимна с разбиране. Беше убедена, че на света няма друг, който може да се грижи по-добре за болен човек от майка й. Тя знаеше, че се е родила с четири дефекта на сърцето. Кожата й била синя като индиго, понеже не можела да поема достатъчно кислород. Лили й беше разказала всичко, за да й обясни защо е много по-дребна от връстниците си и защо връхчетата на пръстите й са деформирани.
Тя погледна крадешком към изкуствената ръка на Лиам. Въпреки че ръкавът на ризата я прикриваше, тя изглеждаше неестествена и безформена. Децата в Кейп Хоук разправяха небивалици за него. Чули от родителите си, че след атаката на акулата, дето убила брат му, а него осакатила, той имал кука вместо ръка. Започнали да му викат Капитан Кука и името останало и до днес.
Роуз мразеше да слуша такива неща за него. Тя го обичаше с цялото си същество. Нейната майка й беше разказала, че доктор Нийл бил първият й приятел в Канада. Сякаш чудо го довело до малката хижа в деня, когато започнали родилните болки. Роуз обичаше да си фантазира за онзи момент. Представяше си малката им къщичка, заобиколена от величествени дървета, и нито едно живо същество наоколо. Доктор Нийл се разхожда замислено из гората и изведнъж чува писъците на майка й. Влиза вътре, спуска се към нея и изважда Роуз на бял свят. После двамата се любуват на новороденото бебе и се усмихват щастливо един на друг.