— Искаше ми се родителите на Едуард да са тук — каза тя и се облегна на каменния кладенец.
— Знам, бабо — отвърнах. — И на него му е мъчно за това.
— Е — въздъхна баба, — случват се такива неща. Предполагам, че скоро ще се запознаеш с тях. Но едно нещо знам със сигурност, Мара — днес твоите родители са тук, до теб.
— Ох, бабо, не ме разстройвай!
— Няма, мила! — решително изпъна рамене тя. — Днес двете с теб ще бъдем спокойни и силни. Обещавам ти, че няма да пророня нито една сълза, докато те водя към олтара, или името ми да не е Мийви Джеймсън!
— Мама и татко щяха да се гордеят с теб — казах аз, защото знаех, че тя мисли за тях толкова много, колкото аз се опитвах да ги забравя. Погледнах я в очите и й се усмихнах. Исках да я успокоя и да й покажа, че няма да заплача.
— И с двете ни, скъпа — промълви тя и допря рамото си до моето. В този момент оркестърът засвири Бах.
Въпреки че мина толкова време, спомените ми са все така живи и ярки, карат ме да тръпна от вълнение, както тръпнех и тогава. Баба стисна здраво ръката ми и ме поведе към тентата. Минахме тържествено между гостите. Помня усмихнатите лица на приятелките ми Бей и Тара, помня аромата на рози и море и тъмната коса на Едуард срещу мен. Златистият тен на кожата му се открояваше на фона на бледосинята риза. Пшениченият цвят на сакото се съчетаваше идеално с другите дрехи. Той стоеше до кума и ме гледаше втренчено, с широко отворени очи. Пристъпваше нервно от крак на крак, сякаш беше притеснен от нещо.
Колко работа само свърши той онази сутрин! Зае се с подреждането на масите, определи мястото на оркестъра. Обикаляше градината, готов да помогне за всичко и на всеки. Беше доста странно да имаш такъв „организиран“ мъж до себе си в място като Хабърд Пойнт, където открай време командваха жените. Двете с баба се спогледахме развеселено и го оставихме да ръководи нещата. Но сега, докато приближавах към импровизирания олтар в дъното на градината, видях пред себе си не Едуард, а малко момче, готово да заплаче, сякаш е изгубило майка си. Погледнах в големите му очи и нещо ме накара да забавя стъпки и да стисна по-силно ръката на баба. В очите му нямаше нищо. Едуард ме гледаше с напрегнат, но лишен от страст поглед.
И тогава разбрах. Моят годеник се страхуваше и красивите му лешникови очи го издаваха. През следващите години имах възможност да узная всичко за страховете му, но тогава бях още блажено незнаеща. В онзи миг си помислих нещо, но сърцето ми почувства съвсем друго. Не, не беше така! Първо почувствах, а после помислих.
Почувствах… студ. По гърба ми пробягаха ледени тръпки, каквито усетих, докато гледах към проядените от соления въздух букви на металната табелка. Но не се поколебах. Бързо отхвърлих притесненията си и помислих: „Едуард, мили мой! Не се страхувай! Сигурно се тревожиш, че всичко стана толкова бързо. Недей, скъпи! Не обръщай внимание на приказките на баба. Обичам те! Обичам те!“
Обичам те.
Преди да срещна Едуард, рядко изричах тези думи, но сега не можех да спра да ги повтарям. Старата Мара Джеймсън беше твърде затворена и предпазлива, за да ги каже на някого, но новата изпитваше нужда да ги повтаря непрекъснато.
Бях щастлива! Бях в моята къща, в моя двор, сред моите приятели и роднини, а Едуард беше далеч от всичко свое. Семейството му не успя да дойде. До него нямаше нито един близък човек. Може би затова се страхуваше. Такива мисли ми се въртяха в главата, когато баба сложи ръката ми в неговата и изрече тихо: