Тя отново погледна Лиам, който продължаваше да се взира напрегнато в океана.
— Защо гледаш така тревожно? — попита го тя.
— Не гледам тревожно — отвърна той. — Просто се чудя откъде се взе толкова много риба.
— Мислиш ли, че е свързано с Нани?
— Може би — отвърна замислено той. Натисна няколко копчета и отвори нов прозорец на монитора. Появиха се някакви графики. После написа: „Нарагансит, Лонг Айланд“ и картинката се смени още веднъж. Роуз се отегчи и се загледа в чайките, които ловуваха наблизо и ловко се гмуркаха в дълбоките води на залива. Оглушителните им крясъци се смесиха с детски глъч и тя заоглежда брега. Група деца обсъждаха възбудено нещо и сочеха към водата. Каквото и да беше, не се виждаше от тук. Лиам също ги чу, хвана ръката й и двамата забързаха към ниското, нетърпеливи да видят какво привлича вниманието на малчуганите.
Щом слязоха при вълнолома, пред тях изскочиха две момчета. Те тичаха по тесния каменист бряг в преследване на нещо, което беше сред вълните, и подвикваха към останалите да побързат. Всички бяха въоръжени с въдици и рибарски мрежи.
— Какво ловите? — попита ги Лиам.
— Перки, чичо — отвърна през рамо едното.
Роуз се разтревожи:
— Перки ли? Акули ли имат предвид?
— Да, скъпа — отвърна Лиам.
— Вижте! — извика момчето и посочи с въдицата си към дълбокото.
Най-накрая Роуз видя какво преследваха момчетата. Един огромен черен триъгълник цепеше синята повърхност и напредваше зигзагообразно на юг.
— Ще я хванат ли? — попита тя.
— Не знам — отвърна Лиам и я потупа успокояващо. — Не вярвам да успеят.
— Ами Нани? Могат ли да хванат Нани?
— Тя не е тук, Роуз, успокой се. Нали видя, че не можахме да я открием с компютъра.
Доктор Нийл я погледна право в очите, за да й вдъхне увереност, и се усмихна. Обгърна раменете й със здравата си ръка и двамата отново се загледаха в акулата, която продължаваше да кръжи из залива. Роуз се натъжи. Мислите й отново се насочиха към майка й. Само нещо много лошо можеше да я държи далеч от тях. Нещо страшно, като тази акула например. Тя прехапа устни, за да потисне сълзите си, обгърна с двете си ръчички врата на Лиам и се притисна в него.
Пета глава
През деня градчето се оживи и хората плъзнаха из магазините. Мариса посрещаше усмихната клиентите, бъбреше приятелски с тях и им помагаше да си изберат нещо за спомен, фестивалът привличаше много туристи и музиканти и за местните търговци настъпваше златно време. Нямаше гост на града, който да не надникне в магазинчето, любопитен да види какво се продава там. Паната и гоблените на Лили бяха чудесен сувенир от фестивала и хората се трупаха около красивите бродерии, ахкаха, цъкаха и разпитваха.
Тиха като котка, Джесика седеше на бюрото и внимаваше да не изпусне нищо от разговорите. Дебнеше всяка случайно изтървана дума на майка си, която би могла да хвърли някаква светлина върху отношенията между двете сестри. Задачата не беше лесна. Майка й рядко преминаваше границата на общоприетите любезности и още по-рядко споделяше нещо лично. Точно в момента започна разговор, който заинтересува момичето.
— Значи сте от Вашингтон! — попита Мариса една жена, преметнала калъф с китара през рамото си. — Свирили ли сте в „Златната арфа“?
— Да, знаете ли го?
— Участвах в програмата им преди време. Със сестра ми учихме в Балтимор. През уикендите често свирехме в Джорджтаун.
Джесика наостри уши. Намести се така, че да вижда очите на майка си, за да е сигурна, че правилно схваща смисъла на това, което чува. И улучи момента. Забеляза тъжния й поглед, когато спомена за онези славни времена в училището за медицински сестри.
— Градът е пълен с адвокати, съдии и конгресмени — засмя се жената. — Видях и много известни личности. Идват, за да потърсят ирландските си корени, да върнат романтиката в живота си.
— Да намерят изгубената си душа — тихо каза майка й. — Така обичаше да казва сестра ми.