Откакто съм в тази страна, започвам да ценя повече нашия свят.
Адиос засега:
Джесика въздъхна и отвори следващото: „Перу, последни новини“. Беше получено преди две седмици в отговор на писмото на майка й, в което напомняше на Сам, че фестивалът на музиката започва скоро и че се надява двете отново да се качат на сцената, и да стоплят сърцата си с музика, както в доброто старо време:
„Ола,
Часът е 7.30 сутринта. Още един ден в джунглите и бедняшките райони. Вчера беше невероятен ден. Нашата подвижна клиника стигна до едно село с къщи на кокили. Мислех, че вече нищо не може да ни учуди в тази страна, но снощи преживяхме истински екшън, който разстрои работата ни. Бяхме нападнати и ограбени. Трябваше да се погрижим за ранените и да огледаме загубите, и не сме спали цяла нощ. От днес ще се движим навсякъде с полицейски ескорт.
Предоставиха ни преводачи — две страхотни момчета, студенти. С тяхна помощ вчера прегледахме четирийсет души. Цял ден раздавахме витамини, лекарства за обезпаразитяване и правехме електрокардиограми. Погрижихме се за няколко човека с високо кръвно и други с катаракта и дерматологични проблеми. Две жени са с остър ревматоиден артрит. Тук всяка втора жена е с болки в гърба или с главоболие. Това е разбираемо, като се има предвид, че раждат по шест-осем деца без медицинска помощ, работят всеки ден на пазара и нямат никакви удобства. Удивена съм от издръжливостта им. Вчера дойде една жена, на която шест от седемте й деца са умрели от инфекции и различни инциденти. Други бременни са съвсем здрави, като изключим факта, че са на по дванайсет-тринайсет години. За тях раждането ще е голям риск. Тук жените влизат в менопауза около четирийсетте. Ако имаха някакви пари, можеха да се погрижат за себе си…
Иначе екипът ни е страхотен. Момчетата се погрижиха за много сакати хора, изработиха сума дървени крака, зъболекарите вадят зъби по цял ден, хирурзите не спират да работят.
Трябва да привършвам, екипът ме чака. Тръгваме по реката, за да посетим някои по-отдалечени села. Утре ще работим там и после се отправям към дома…
Животът ще бъде прекрасен… някога.
„Отправям се към дома.“ Какво ли означаваше това? Джесика прочете писмото още веднъж и после още няколко пъти. Наистина ли леля Сам щеше да се прибере направо в Балтимор и нямаше да дойде за фестивала? Нямаше да дойде да види единствената си сестра и единствената си племенница!? Не, поклати глава, тя не би го направила! Не и нейната леля!
Продължи да се взира в думите на екрана, когато ненадейно откри нещо. Беше толкова нелогично и странно, че стомахът я заболя още по-силно. Писмото беше адресирано до всеки един от познатите на леля й. Името на майка й беше само едно от многото в дългия списък в горния ъгъл на страницата. Сякаш не ставаше дума за сестра й, а за случаен познат. Тривиален жест на любезност без конкретен адресат.
Джесика стисна очи, за да спре напиращите сълзи, но не се сдържа. Заплака, не защото си помисли, че леля й не се интересува от тях. Напротив, сигурно мислеше за тях прекалено много и се тревожеше и за двете. Сам криеше нещо, което беше болезнено и за нея самата, момичето беше сигурно в това, защото самото то бе изпитвало такава болка, когато баща му почина. Тогава му беше толкова трудно, че дори името му не искаше да произнесе.
Погледна към Мариса, която все още се възхищаваше на китарата на непознатата жена, и си помисли, че майка й греши за музиката. Понякога тя напуска сърцето ти. Може би все още се крие някъде дълбоко в теб, но каква полза, ако не можеш да я чуеш?
Погледна през отворената врата на магазина. Погледът й премина през хотела, където състезанието между музикантите вече набираше ход, но не се спря там. Продължи през скалите на Кейп Хоук, издигна се нагоре и се спря на синьото августовско небе. Ех, ако можеше да изпрати една песен по въздуха чак до Перу! Да превърне нотите в крила на птици, за да отлетят при леля й и да я помолят да се върне при семейството си!
През следващите няколко дни животът на Лили се преобърна. Тя жадуваше да бъде с Роуз и Лиам, но единственото, което можеше да направи, беше да се бори с лошите телефонни връзки, за да чуе поне гласовете им. Сега стискаше с всички сили апарата и слушаше разказа на Роуз за голямата къща и красивия залив в Роуд Айланд. Дъщеря й развълнувано взе да обяснява нещо, дето се било случило на плажа — водата вряла от хиляди сребърни рибки и Лиам се чудел дали виновната за тази суматоха не е Нани, която е доплувала до залива и ги е уплашила.