Заслушана в любимия глас, Лили погледна към хълма и видя Тара О’Тул и Бей Маккейб, приятелките си от детинство. Прати въздушна целувка на дъщеря си и затвори телефона. Тара и Бей спряха пред тях, подпряха велосипедите на каменната стена при отбивката и се втурнаха в двора.
— Истина е! Истина е! — закрещя Бей. — Ти си се върнала!
— Боже мой — изписка Тара, сграбчи я в прегръдките си и силно я залюля. Остана дълго притисната до нея, за да се увери, че това наистина е нейната Мара.
Лили хвана здраво и двете и не ги пусна, докато обичта им не се просмука чак до мозъка на костите й.
Много вода беше изтекла през тези девет години. Животът на Лили беше коренно променен. Нямаше ги вече трите босоноги хлапета, които от сутрин до вечер се ровеха в мокрия пясък на брега. Сега самите те вече имаха деца. Тара и Бей не можеха да се наприказват. Искаха да й разкажат всичко, да наваксат пропуснатите години. Лили попиваше всяка думичка за живота им, за децата им и мислите й неволно се връщаха при нейната Роуз.
— Нямаш представа какво беше тук, когато изчезна — каза Тара и посочи към жълтите гумени ботуши, които се подаваха през отворената врата на къщата. — Ботушите и якето ти бяха на първа страница на всеки вестник в щата. Как успя да се скриеш толкова добре с тези жълти ботуши на краката? Сякаш потъна в земя.
— Горе-долу така беше — избърса сълзите си Лили.
— Ние с Тара участвахме в групата по издирването ти. Дойдоха стотици доброволци, цял Хабърд Пойнт беше на крак онази нощ. Преровихме всичко наоколо — плажа, гората, Литъл Бийч. Стигнахме чак до индианското гробище. Имаше хора от Блек Хол, че и от по-далече.
— Питахме се — обади се Тара — дали не си решила да си отидеш завинаги…
— Ох, Тара…
— Кой би те обвинил? — Бей стисна ръката й. — Ти криеше от всички, но ние знаехме какво става у вас.
Лили не отговори. Просто стоеше, гледаше двете жени пред себе си и се радваше на приятелството, оцеляло след толкова много години.
— Ти чакаше бебе, когато се случи това — каза Тара. — Трябва да си била напълно отчаяна, за да избягаш точно преди раждането. Мара… Лили, не е нужно да ни обясняваш, радвам се, че се отърва от онзи… Ох, мила, горкото бебче!
Сърцето на Лили подскочи. По лицето й избиха червени нетна, тя се загледа в клоните на близките дървета, за да избегне очите на Бей и Тара. Уплаши се, че ще разберат, че ги лъже. Да им каже ли? Беше ли безопасно? Знаеше, че единственият шанс да предпази Роуз от Едуард е да крие, че има дъщеря, но как да скриеш такова нещо от най-добрите си приятелки? Те бяха толкова мили, обичаха я и в крайна сметка, също бяха майки. Реши да говори и пое дълбоко въздух:
— Искам да ми обещаете, че няма да кажете на никого, ама наистина на никого, това, което ще ви споделя!
— За какво, Лили? — попита Тара.
Очите на Бей светнаха и Лили можеше да се закълне, че тя се досеща за какво става въпрос.
— Аз… имам дъщеря — прошепна.
— Лили! — ахна Тара. — Това е прекрасно!
— Нямам търпение да ви запозная с нея, но тя не е тук. Скрих я в Роуд Айланд, за да не я открие Едуард.
— Правилно — съгласи се Бей. — Дръж я далеч от него. Как се казва?
— Роуз.
Бей плесна с ръце и се усмихна:
— Какво красиво име!
— Кръстих я така заради баба и нейната розова гради на. Мийви ми липсваше много, през цялото време са тревожех за нея.
— Тя знае ли?
Лили кимна:
— Веднага след раждането на Роуз й се обадих. Намерих я у чичо, в Провидънс. Не можех да звъня у нас, мислех, че подслушват телефона. Знаех, че от месеци планират тържество за седемдесетгодишнината му, и се обадих точно на рождения ден. Нямаше начин баба да не е там, все пак той е единственият й брат.
— Как ли го е преживяла… — замисли се Бей. — Да знае, че е прабаба…
— А да не знае как изглежда правнучката й, да не може да я прегърне — допълни Лили и въздъхна. — Често се питам как се е чувствала веднага след като избягах. Сигурно й е било много трудно.
— На всички ни беше трудно — отвърна приятелката й и отново се загледа в нея, сякаш й трябваха още доказателства, че тя е жива и здрава и седи до тях, както едно време. — Не можехме да понесем изчезването ти, не можехме да го преживеем.
— Организирахме нощно бдение на брега — заговори Тара. — Плажът беше пълен с народ. Бяха минали няколко дни от изчезването ти и всички бяхме изтощени и отчаяни от безрезултатното търсене.