Колко много любов получи нейното момиче през онзи ден. Присъстваха всичките й приятелки и всички приятелки на Лили. Беше точно преди последната й операция и малката им къщичка се изпълни с усмихнати ескимоски лица на майки, сестри и дъщери. Всички дойдоха да й вдъхнат кураж. Този следобед Мариса отпусна сърцето си и й довери неща, които не беше споделяла с никого досега. Лили дълго я държа в обятията си, уверявайки я, че всичко ще се оправи.
Какво ли правеше тя сега? Дали поддържаше връзка с Патрик? Беше очевидно, че между тях започна нещо, но Мариса се страхуваше. Лили я разбираше напълно. Когато напусна Едуард, самата тя бе толкова наплашена, че не вярваше някога да обича пак. Но Лиам й помогна да преодолее всичко и отново да открие любовта. Много й се искаше и с Мариса да стане така.
Отвън една кола форсира двигателя, за да изкачи хълма, и сърцето й подскочи. Изведнъж ароматът на рози стана толкова силен, че я задуши. Тя беше казала на Мариса, че всичко ще се оправи. Ами ако не беше така? Ако сега Едуард я наблюдаваше отнякъде и кроеше планове да открадне отново живота й?
Бей усети тревогата й и я прегърна:
— Спокойно, Лили! Всичко ще бъде наред!
— Едуард може да бъде много търпелив — прошепна тя и потръпна.
— Тогава и ние ще бъдем търпеливи и ще го чакаме — заяви решително Тара.
Лили се заслуша в тиктакането на часовника, което идваше от кухнята. Времето течеше. Едуард щеше да дойде, не се съмняваше в това. Молеше се само приятелките й да са до нея, когато се появи.
Шеста глава
Цигулката беше в килера, забутана зад купища куфари и зимни обувки. Мариса трябваше да прерови всеки рафт, за да я открие. Докато разместваше, един голям кашон със зимни ръкавици падна и едва не се изсипа върху главата й. Най-накрая, след дълга борба с кашони, торби и кутии, тя напипа кожения калъф и доволно изпъшка.
Избърса прахта с една от разпилените по пода ръкавици, и се загледа в черния релеф на кожения капак. Внимателно пъхна ключето в дупката и ръцете й затрепериха от вълнение. Повдигна капака и огледа инструмента. Времето си беше казало думата. Лакът беше надраскан. На места липсваха цели парчета и отдолу се показваше основата от черешово дърво.
Мариса издуха праха и както винаги се захласна по красотата на изящната й формата! Леко подръпна струните и се заслуша в най-прекрасния звук, който някога беше чувала.
Колко много й липсваше музиката! Още вчера, когато се докосна до китарата на онази жена в магазина, тя зажадува за цигулката си. Не, не беше вчера, а от мига, в който Джесика я попита дали музиката е още в сърцето й.
Когато заживя с Тед, Мариса престана да свири. Това не стана изведнъж. Отначало той се преструваше, че обича да я слуша, докато свири. Молеше я да му изпее негови любими песни и тя с радост изпълняваше желанията му. Но с течение на времето нещата се промениха. Мариса започваше да свири и той веднага я прекъсваше под претекст, че му пречи да се концентрира или че го боли главата. Казваше, че музиката му пречи да мисли. Веднъж вместо „музика“ каза „шум“. Тя прибра инструмента в калъфа и повече не го отвори.
Мариса свиреше от дете. Обичаше цигулката си, обичаше да усеща напрежението на струните под пръстите и да прокарва лъка по тях. И сега, когато я сложи отново под брадичката си, усети как музиката се завръща в нея с пълна сила. Нагласи пръсти и леко подхвана „Ела на хълма“ — любимата песен на Сам.
Нежните звуци се разнесоха из стаята и очите й се напълниха със сълзи. Колко много се бяха отдалечили двете сестри една от друга през последните няколко години! И колко сложно беше да намерят отново път към сърцата си! Колкото повече обичаш един човек, толкова по-трудно е да му простиш и да се върнеш при него.
Но Мариса не губеше надежда. Ето, музиката се завърна при нея и тя свиреше, сякаш никога не е прекъсвала. Значи и за хората не беше късно да се намерят отново.
Тя засвири песните, които двете със Сам изпълняваха като деца: „Мери има малка лампа“, „Падна лондонският мост“, „Блести, блести, моя звездичке“, „Малката лодка“. Свиреше и си представяше, че Сам е до нея и й се усмихва насърчително.
После подхвана Концерт за цигулка номер 3 от Моцарт. Спомни си колко се възхищаваше на малката си сестра заради лекотата, с която разчиташе сложните партитури, сякаш самата тя ги беше писала. Сам беше благословена с музика, пееше още преди да може да говори. На две години се приспиваше самичка с песни. Лежеше в леглото си и припяваше: „Ми, ми, ми, ми…“, винаги в тон и винаги в такт.